Робин Кук - Хромозома 6

— Калибър?

— Не мога да кажа — поклати глава Джак.

— А какво казва Вини? — попита Лори. — Него доста го бива в предположенията…

— Днес е глухоням — въздъхна Джак. — Никога не съм го виждал в толкова противно настроение. Поисках да чуя мнението му, но отказа. Заяви, че му плащат прекалено малко, за да си дава мнението по всеки заплетен случай…

— Знаеш ли, аз имах подобен случай по време на онази отвратителна афера Черино — въздъхна Лори. — Жертвата беше секретарка на доктора, забъркал се в нечистите игри. Разбира се, тя не беше претърпяла трансплантация на черния дроб, но главата и китките липсваха — също както при този удавник… Успях да я идентифицирам по здравния картон, в който бяха отбелязани няколко операции.

— Някой ден ще ми разкажеш цялата гадна история, нали? — усмихна се Джак. — Крайно време е да престанеш да ми подхвърляш отделни трохи…

— Много ми се ще да я забравя — въздъхна Лори. — Още сънувам кошмари от нея…

Реймънд погледна часовника си и бутна входната врата на кабинета на доктор Даниел Левиц, която се намираше на Пето авеню. Часът беше три без четвърт. Започна да звъни на Левиц някъде към единадесет, но все не успяваше да го хване. Телефонистката три пъти обеща, че докторът ще му позвъни веднага след като се освободи, но това така и не стана. Раздразнен от тази нелюбезност, Реймънд реши да отскочи до кабинета, който тъй и тъй беше на две крачки от апартамента му.

— Казвам се доктор Реймънд Лайънс — представи се с достойнство той. — Искам да говоря с доктор Левиц.

— Добър ден, докторе — почтително отвърна секретарката, която сякаш беше близначка на онази в клиниката на доктор Андерсън. — Не виждам името ви в списъка за назначените срещи… Докторът очаква ли ви?

— Не съвсем — отвърна Реймънд.

— В такъв случай ще го уведомя, че сте тук — хладно рече жената.

Реймънд се отпусна на един стол в претъпканата чакалня и взе едно от обичайните за подобни места оръфани списания. Разсеяно го прелисти, усещайки как вълнението му започва да отстъпва място на раздразнението. Неволно се запита дали решението да дойде тук беше правилно.

Проверката на първия от двамата пациенти за трансплантация стана лесно. Докторът от Далас го увери по телефона, че пациентът — местен бизнесмен, се възстановява чудесно след присаждането на бъбрек и в никакъв случай не прилича на кандидат за аутопсия. Преди да затвори човекът обеща да се обади и при най-малката промяна в състоянието му.

Не успя да провери втория по простата причина, че доктор Левиц не отговори на телефонните му обаждания. Това беше причината за лошото му настроение.

Очите му обходиха помещението. Обзавеждането беше скъпо и тежко, също като в чакалнята на доктор Андерсън. Върху златистите тапети бяха окачени оригинални картини в масло, на пода имаше скъп ориенталски килим. Чакащите реда си пациенти бяха очевидно заможни хора — това си личеше по облеклото и бижутата им.

Минутите бавно се точеха, раздразнението на Реймънд нарастваше. За това допринасяше и очевидно успешната практика на доктор Левиц, в сравнение, с която отнетият лиценз на Реймънд изглеждаше особено гадно стечение на обстоятелствата. С какво беше заслужил това? Нима доктор Левиц не върши по-тежко престъпление от някакви там шашми със здравните осигуровки, лекувайки най-известните мафиотски фамилии в града? Тук буквално вони на мръсни пари! Отгоре на всичко Реймънд беше убеден, че и Левиц играе със здравните осигуровки, както всички останали!

Вратата се отвори, на прага се появи медицинска сестра. Реймънд зае позиция на ръба на стола, но жената обяви друго име. Повиканият пациент остави списанието си и бавно се насочи към светая светих. Реймънд се облегна назад, в душата му кипна гняв. Зависимостта от подобни хора го караше да мечтае още повече за финансовия удар, който, благодарение на задействаната схема с „двойниците“, вече се очертаваше на хоризонта. И по тази причина съвсем не беше склонен да позволи някой да върши глупости.

Допуснаха го в светая светих едва в три и петнадесет. Доктор Даниел Левиц беше дребно, оплешивяващо човече с нервни тикове. Под носа му се очертаваха рехави мустачки, които съвсем не допринасяха за мъжествения му вид. Реймънд винаги се беше учудвал с какво този човек успява да спечели доверието на пациентите си.

— Днес имам тежък ден — усмихна се извинително Левиц. — Не очаквах да се отбиете…

— И аз — изръмжа Реймънд. — Но нямах друг избор, след като не отговорихте на многобройните ми съобщения…