Робин Кук - Хромозома 6

— Това май ще свърши работа — задъхано рече Кевин и продължи да опъва мокрото въже. Мелани насочи лъча на фенерчето към отсрещния бряг. На няколко метра вдясно от макарата се разнесе оглушителен плясък, два зеленикави процепа отразиха светлината на фенерчето. Беше огромен крокодил.

— Пресвети Боже! — извика Кандис и отскочи като опарена от брега.

— Не се бой — подвикна Кевин, пусна въжето и грабна една натежала от водата цепеница. Запрати я към крокодила, той плесна с опашка и изчезна под водата.

— Прекрасно! — извика Кандис. — Сега дори не знаем къде се намира!

— Отиде си — успокои я Кевин. — Те не са опасни, освен ако не са гладни точно когато си във водата…

— Кой може да каже кога са гладни? — потръпна Кандис.

— Тук храната им е в изобилие — рече Кевин и отново хвана въжето. Платформата скоро опря в отсрещния бряг. Това го принуди да смени въжетата, за да я върне обратно.

— Жалко — промърмори той. — Вече е късно и нищо няма да се получи. Най-близката червена точка на екрана беше на около миля оттук… Ще трябва да се върнем през деня.

Още не свършил и въздухът се огласи от страховити писъци. Крайбрежните храсти е раздвижиха като от силна буря, сякаш оттам всеки момент щеше да изскочи разгневен слон.

Кевин изпусна въжето. Кандис и Мелани панически хукнаха по пътечката, после изведнъж се заковаха на място в очакване на следващия писък. С трепереща ръка Мелани насочи фенерчето към мястото на раздвижването. Но всичко беше спокойно. Нито лист не помръдваше.

Така изтекоха десетина секунди, които им се сториха часове. И тримата стояха абсолютно неподвижно, с напрегнат слух. Тишината беше пълна. Нощните обитатели бяха замлъкнали, сякаш цялата джунгла беше замръзнала в очакване на страшна катастрофа.

— Какво беше това, за Бога? — обади се най-сетне Мелани.

— Не съм сигурна, че искам да разбера — отвърна с потрепващ глас Кандис. — Хайде да се махаме оттук!

— Това вероятно бяха боноби — рече Кевин и отново улови въжето. Надуваемата платформа напусна средата на течението и бързо тръгна към тях.

— Мисля, че Кандис има право — промълви Мелани. — Дори и да се появят, едва ли ще ги видим в тая тъмница… А да си призная честно, вече умирам от страх. Хайде да си ходим!

— Не възразявам — рече Кевин, пусна въжето и пристъпи към двете си спътници. — Честно казано, и аз не зная какво търсим тук по това време… Ще дойдем пак, но през деня…

Забързаха по обратния път. Водеше Мелани, стиснала фенерчето в ръка. Кандис почти я настъпваше, хванала се за блузата й. Най-отзад крачеше Кевин.

— Би било страхотно, ако се сдобием с ключ от този мост — промърмори той докато минаваха покрай машинарията.

— Как го виждаш да стане? — попита Мелани.

— Ще вземем назаем ключа на Бъртрам…

— Няма да го даде! Нали сам каза, че е против всякакви посещения на острова? — Ще го вземем назаем без той да разбере…

— Да бе, как не — саркастично проточи Мелани. Навлязоха в пътечката-тунел, която щеше да ги отведе при колата. Някъде по средата на пътя Мелани забави ход.

— Какъв мрак, Господи! — оплака се тя. — Виждате ли къде стъпвате?

— Карай, дръж фенерчето по същия начин — отвърна Кандис.

Мелани рязко спря.

— Какво има? — попита Кевин.

— Чух нещо странно — прошепна тя и започна да върти глава във всички посоки.

— Хей, плашиш ме! — проплака Кандис.

— Жабите и щурците мълчат — промърмори Мелани.

В същия миг се отприщиха вратите на ада. Екна оглушителен грохот, сякаш някой беше включил в действие гигантска шевна машина. Над главите им се посипаха клони и листа. Кевин светкавично разбра за какво става въпрос и реагира инстинктивно. Разпери ръце, тласна двете жени пред себе си и ги притисна към влажната земя.

Това тракане му беше познато по простата причина, че веднъж му се случи да присъства на учебните стрелби на гвинейската армия. Беше твърде характерно, за да го забрави. Така стреляха автоматите „Калашников“…

— Лори, ще ме извиниш ли за момент? — На вратата се беше изправила Черил Миърс, една от криминоложките в Центъра. — Току-що се получи този пакет и реших, че ще искаш да го имаш веднага…

Лори стана от бюрото, пое пакета и потърси името на изпращача. Беше от Си Ен Ен.

— Благодаря, Черил — кимна тя. Беше малко учудена, нямаше никаква представа какво може да й изпраща Си Ен Ен.

— Виждам, че доктор Мехта я няма, но ще оставя тази рентгенова снимка на бюрото й — рече Черил.