Робин Кук - Хромозома 6

— Какво беше това? — попита с треперещ глас Кандис.

— Вероятно дюкър — отвърна Кевин. — Това е една порода дребни антилопи…

— Или слон! — промърмори Кандис. — Изкара ми акъла!

— И на мен — призна Кевин. — Май е по-добре да прекратим тази работа и да се върнем по светло…

— Изминахме толкова път, за Бога! — възрази Мелани. — Вече пристигнахме, чувам водата…

За миг всички утихнаха. До слуха им действително долиташе мекото шляпане на водата по брега.

— Къде изчезнаха всички нощни същества? — попита с тревога Кандис.

— Добър въпрос — промърмори Кевин. — Вероятно антилопата ги е подплашила…

— Угаси фенерчето! — напрегнато заповяда Мелани.

Кевин се подчини и миг по-късно успяха да видят водата, която проблясваше през храстите като течно сребро.

Невидимият хор отново подхвана безкрайната си песен. Пътечката свърши пред малка полянка, която опираше във водата. В центъра й се издигаше тъмна грамада, почти същата като онази постройка, при която бяха оставили колата. Кевин се насочи към нея и скоро установи за какво става въпрос. Това беше мостът.

— Снабден е с телескопичен механизъм — поясни той. — Ето защо Алфонс каза, че може да расте…

От Изла Франческа ги разделяха някакви си десетина метра вода. Гъстата растителност на отсрещния бряг изглеждаше тъмносиня, почти черна. Точно насреща се виждаше бетонен блок, върху който очевидно опираше мостът в разгънато състояние. Зад него се простираше широка поляна, далечната й граница се губеше в гората на изток.

— Опитай да разгънеш моста — предложи Мелани.

Кевин включи фенерчето и почти веднага откри контролното табло. На него имаше два бутона — червен и зелен. Натисна първо червения, изчака малко, а след това повтори същото и със зеления. Машинарията остана безмълвна. Приведе се напред и видя тесния процеп на секретна ключалка, над която пишеше „on — off“.

— Трябва ни ключ — подвикна той.

Мелани и Кандис се бяха приближили до ръба на водата.

— Има леко течение — отбеляза Мелани и посочи листата и клонките, които бавно се носеха по повърхността.

Кандис вдигна глава. Клоните на дърветата от двете страни на канала почти се докосваха.

— Защо тези създания стоят на острова? — учуди се тя.

— Маймуните се държат на разстояние от водата, особено, когато е дълбока — поясни Мелани. — Затова горилите в зоологическите градини са отделени от публиката само с тесен ров…

— А не могат ли да се прехвърлят по дърветата?

— Бонобите са доста тежички — обади се Кевин, който също пристъпи към брега. — Особено нашите приятелчета отсреща. Повечето от тях са надхвърлили петдесет-шейсет кила, клоните няма да ги издържат. Когато преди години избрахме това островче, изсякохме дърветата на едно-две особено тесни места. Но това не попречи на маймунките колобус да се прехвърлят отсам…

— Какви са тези квадратни предмети на полянката? — попита Мелани.

Кевин щракна фенерчето и го насочи нататък. Но лъчът му беше твърде слаб, светлината се разсейваше. Изключи фенерчето и напрегна очи в здрача.

— Приличат ми на транспортните клетки, които правят в Животинския център — промърмори той.

— Но защо са там, при това толкова много?

— Нямам представа — поклати глава Кевин.

— Как ще накараме бонобите да се появят? — попита Кандис.

— По това време вероятно се готвят за сън — промърмори със съмнение в гласа Кевин.

— А защо не използваме надуваемата лодка? — вдигна глава Мелани. — Тя вероятно е вързана за верига. Ако я раздрънкаме, бонобите положително ще помислят, че е пристигнала нова пратка с храна…

— Можем да опитаме — кимна Кевин и огледа брега в двете посоки. — Но проблемът е там, че не знаем къде е лодката…

— Едва ли е далеч — отвърна Мелани. — Ти върви на изток, а аз — на запад…

Тръгнаха в противоположни посоки. Кандис остана на място. Единственото й желание беше да се озове обратно в болничния пансион.

— Ето я! — извика след няколко минути Мелани. Беше стигнала до надвесено над водата дебело дърво, в дънера, на което беше забита кука с макара. От нея висеше дебело въже, долният му край се губеше във водата, а към горния беше прикрепена квадратна надуваема платформа, издърпана на брега. Големината й беше едва метър на метър.

Кевин и Кандис се приближиха, фенерчето отново светна. Отсреща се виждаше друга макара, забита в четвъртит дънер.

Кевин подаде фенерчето на Мелани и сграбчи въжето. Дръпна рязко, макарата отсреща се завъртя. Продължи да тегли, като сменяше ръцете си. Ръждясалите макари започнаха да издават пронизителни скърцащи звуци. Платформата се отлепи от брега и се люшна по водата.