Робин Кук - Хромозома 6

Преценили, че алкохолът ще убие евентуалните микроби, гостите предпазливо опряха чашите до устните си. След което, въпреки волята си, направиха гримаси. Питието беше изключително противно.

Кевин обясни целта на посещението им. Без да споменава нищо за своите опасения, той попита Алфонс дали бонобите се държат по-различно, отколкото в родния Заир.

— Млади са — отвърна пигмеят. — И затова са много буйни.

— Ти често ли ходиш там?

— Не, забранено ми е. Ходя там само за улов, винаги с доктор Едуардс.

— А как пренасяш допълнителната храна?

— Има една надуваема лодка с въже. Дърпам я през водата…

— А агресивни ли са бонобите, или си поделят храната?

— Много агресивни — кимна малкият мъж. — Бият се като луди, най-вече за плодовете. Видях как едно от тях уби една маймуна…

— Защо?

— Мисля, за да я яде. Отнесе я нанякъде. Това стана след като свърши храната, която им бях занесъл…

— Подобно поведение е по-характерно за шимпанзетата — отбеляза Мелани и хвърли поглед към Кевин.

Той кимна и продължи с въпросите:

— На кое място извършвате улова?

— От отсамната страна на езерото, близо до поточето.

— А отвъд скалите?

— Не — поклати глава Алфонс. — Никога не сме ходили там.

— Как отивате на острова, когато трябва да уловите поредното животно? С надуваемата лодка?

Алфонс избухна в толкова бурен смях, че от очите му бликнаха сълзи.

— Лодката е прекалено малка — обясни той и избърса очите си с длан. — С нея веднага ще станем храна на крокодилите. Минаваме по моста…

— А защо не използваш моста и за пренасяне на храната? — попита Мелани.

— Защото доктор Едуардс трябва да го направи голям…

— Да го направи голям? — недоумяващо го погледна Мелани.

— Да — кимна с достойнство Алфонс.

Тримата си размениха объркани погледи.

— А виждал ли си огън на острова? — смени темата Кевин.

— Огън не — отвърна пигмеят. — Но видях дим.

— И какво си помисли като го видя?

— Аз ли? — учуди се Алфонс. — Нищо…

— А да си виждал бонобите да правят така? — обади се Кандис и започна да свива и разпуска пръстите на ръката си — както го правеше онова животно в операционната.

— Да — кимна пигмеят. — Правят го след като си разделят храната.

— А шум? — попита Мелани. — Вдигат ли много шум?

— Много — кимна Алфонс. — Като бонобите в Заир?

— Повече. Но в Заир аз не ги виждам толкова често, колкото тук. И не ги храня, защото те сами се грижат за това…

— Какъв шум вдигат? — попита Кандис. — Можеш ли да ни покажеш?

Върху лицето на Алфонс се появи смутена усмивка. Огледа се да види къде е жена му, после тихичко започна:

— И ба да, лу-лу, тад-тат… Замълча, очевидно смутен от артистичните си способности.

— А не пищят ли като шимпанзета? — попита Мелани.

— Някои от тях да — сви рамене Алфонс.

Гостите отново се спогледаха. Кевин усети, че въпросите им са изчерпани, поне за момента. Стана на крака, двете жени сториха същото. Благодариха за гостоприемството и оставиха недопитите чаши на рогозката. Алфонс с нищо не показа, че е обиден, усмивката му беше все така широка.

— О, още нещо — рече той миг преди гостите да си тръгнат. — Бонобите на острова обичат да се показват. Видят ли, че храната идва, всички се изправят на задните си крака.

— Винаги ли? — попита Кевин.

— Почти винаги.

Тръгнаха обратно към колата в пълно мълчание. Кевин проговори едва след като запали двигателя.

— Е, какво ще кажете? — попита той. — Ще продължаваме ли? Слънцето вече залезе…

— Аз съм за — тръсна глава Мелани. — И тъй, и тъй вече сме тук…

— Аз също — каза Кандис. — Много съм любопитна да видя тоя мост, който става голям…

Кевин включи на скорост и се отдалечи от магазина, пред който цареше още по-голямо оживление. Но не знаеше накъде да кара. Асфалтът свършваше на площадчето пред магазина, черен път не се виждаше никъде. Направи един бавен кръг и го откри — едва забележими коловози в тревата, които чезнеха в източна посока.

Поеха по тях и почти моментално оцениха предимствата на цивилизацията. Тук пътят беше неравен, с изровени коловози и дълбоки локви. Между коловозите стърчеше жилав треволяк с височина почти метър. Клоните на дърветата блъскаха челното стъкло и се промъкваха през страничните направо в купето. Принудиха се да вдигнат стъклата. Кевин включи фаровете и климатичната инсталация. Ярките лъчи опираха в гъстата зеленина и създаваха впечатлението, че пътуват през тунел.