Робин Кук - Фатално лекарство

Вечерята в дома на семейство Уилсън мина напрегнато. Всички бяха напрегнати и раздразнени, сякаш доброто настроение се беше стопило заедно с хубавото време.

И Ники беше имала лош ден. Новият учител господин Харт се беше оказал педантично и злобно човече, което децата моментално прекръстили на „господин Омраза“.

След вечеря Дейвид реши да напали камината — един сигурен начин за повдигане на настроението в семейството. Но когато се спусна в мазето и видя жълтите полицейски ленти под стълбището, в главата му неволно изникна споменът за полуразложения труп на Ходжис. Грабна няколко пъна и побърза да се върне обратно. Обикновено нямаше предразсъдъци, но сега усети как по гърба му пробягаха хладни тръпки.

Огънят бързо се разгоря. Той ентусиазирано започна да говори за настъпващата зима и за спортовете, на които им предстоеше да се наслаждават: кънки, ски, пързаляне с шейна. Точно когато настроението на Ники и Анджела започна да се подобрява, отвън блеснаха светлините на автомобилни фарове.

— Микробус на щатската полиция — рече Дейвид, надникнал зад пердето. — Какво търсят тук в тоя час?

— О, бях забравила — изправи се Анджела. — Днес криминалистите поискаха разрешение да дойдат по тъмно, тъй като трябвало да търсят кървави петна…

— Какви кървави петна, за Бога? — смаяно я погледна Дейвид. — Ходжис е бил убит преди цели осем месеца!

— Казаха, че си струвало да опитат — сви рамене Анджела.

Тримата мъже, които слязоха от микробуса, се оказаха същите от сутринта.

— Обикаляме из целия щат — кратко поясни Куилън, който очевидно беше ръководител на екипа. Анджела побърза да го представи на Дейвид.

— Как действа тестът? — прояви любопитство съпругът й.

— Луминолът е препарат, който влиза в реакция с желязото в кръвта и започва да излъчва флуоресцентна светлина — поясни Куилън.

— Интересно — промърмори Дейвид, но скептично поклати глава.

Криминалистите бързаха да свършат задачата и да си тръгнат. По тази причина Дейвид и Анджела се постараха да не им пречат. Започнаха с предверието на спомагателната сграда, където монтираха триножник с фотоапарат. После изключиха осветлението и напръскаха стените с луминол от специален контейнер, който на вид почти не се отличаваше от флакон дезодорант.

— Ето тук има малко — обади се в мрака Куилън. Дейвид и Анджела се наведоха през вратата. В долния край на стената действително се виждаше някаква странна фосфоресцираща ивица.

— Не е достатъчно за снимка — поклати глава един от колегите му.

Тестовете по другите стени не дадоха резултат и криминалистите се пренесоха в кухнята. Куилън помоли да изгасят осветлението както тук, така и в дневната. Обзети от любопитство, домакините с готовност се подчиниха. Изведнъж част от стената в близост до задния вход започна да излъчва бледо сияние.

— Слабо е, но площта е достатъчна — кимна доволно Куилън и се извърна към колегите си: — Сега ще напръскам отново, а вие започвайте да снимате.

— Господи! — прошепна Анджела. — Цялата ми кухня е в кървави петна!

Криминалистите продължиха работата си. Скоро стигнаха до масата, която Клара Ходжис им беше оставила като подарък и на която се хранеха. Краката й изведнъж блеснаха с призрачна зеленикава светлина.

— Според мен престъплението е извършено тук, точно до масата — обади се един от криминалистите, фотоапаратът започна да щрака, към това се прибави и съскането на флакончето с газ. Куилън поясни, че луминолът трябва да се използва непрекъснато, тъй като петната са твърде избледнели.

Скоро криминалистите приключиха и си тръгнаха. Семейството се премести в дневната, още по-депресирано от началото на вечерта. Вече никой не говореше за спускане с шейна по баирчето, което започваше непосредствено оттатък обора.

Анджела се настани в близост до камината и хвърли поглед към Ники и Дейвид, които се бяха тръшнали на дивана. В душата й се появи умиление и желание да ги защищава. Никак не й беше приятно да научи, че кухнята се беше оказала сцена на брутално убийство. Като всяка домакиня и тя считаше това помещение за сърцето на дома и го беше почиствала до блясък, с неукротимо усърдие. А сега изведнъж се оказа, че там всичко е било оплескано с кръвта на един невинен човек. Това тя възприе като непосредствена заплаха за семейството си.

— Може би трябва да се преместим — наруши тежкото мълчание тя.

— Не бързай — вдигна ръка Дейвид. — Знам, че си разстроена, всички сме така… Но не бива да ставаме истерични, нали?