Робин Кук - Фатално лекарство

Появиха се близките на починалия. И те, подобно на семейство Клебър, проявиха разбиране и благодарност. Дейвид прие топлите им думи с нарастващо смущение. Дълбоко в себе си усещаше, че не е направил нищо за Джон. Дори не разбра защо беше починал, тъй като левкемията решително можеше да се изключи като причина за смъртта.

Поиска разрешение за аутопсия, въпреки че вече беше информиран за политиката на болницата по този въпрос.

Много му се искаше да разбере какво е довело до фаталния край. Близките на Джон казаха, че ще си помислят.

Напусна интензивното и краката сами го понесоха към другите му хоспитализирани пациенти. Искаше да провери състоянието на Мери-Ен Шилър и Джонатън Ейкинс и да се увери, че кардиологът на КМВ вече е прегледал Джонатън.

За нещастие откри нещо, което накара сърцето му да потръпне от мрачно предчувствие. Мери-Ен беше настанена в стая 206, току-що освободена от Джон Тарлоу. Първата му реакция беше да поиска незабавното й преместване, но после осъзна, че това би било проява на суеверие и само поклати глава. Каква причина би могъл да изтъкне? Може би, че не желае неговите пациенти да бъдат настанявани в тази стая? Смешно!

Провери системата и се увери, че пациентката вече е на антибиотици. Обеща й да се върне пак, после забърза към стаята на Джонатън Ейкинс. Завари го в добро състояние, спокоен и усмихнат. До главата му мигаше сърдечен монитор, кардиологът щеше да се появи всеки момент.

Сюзън го посрещна с новината, че го е търсил Чарлс Кели. Заповядал, незабавно да се свърже с него. Момичето наблегна на думичката „незабавно“.

— Как сме с чакащите за преглед? — попита я Дейвид.

— Зле — направи гримаса Сюзън. — Гледайте да не се бавите…

Дейвид се повлече към административната сграда с чувството, че целия свят се е стоварил върху раменете му. Можеше да предположи защо пак го търси Чарлс Кели.

— Не знам какво да направя, Дейвид — рече шефът му след като го накара да седне пред бюрото. Върху лицето му беше изписана фалшива загриженост, главата му тъжно се поклащаше. Какъв артист, рече си с мрачна ирония Дейвид. — Направих опит да постигна разбирателство помежду ни, но вие или сте упорит, или просто не ви е грижа за КМВ. Само един ден след като се разбрахме, че трябва да избягвате ползването на външни консултанти, вие отново ги събирате около леглото на безнадеждно болен пациент. Как трябва да реагирам на това? Нима не разбирате, че става въпрос за значителни разходи? Нима не знаете, че работим в условия на дълбока криза?

Дейвид само кимна с глава. Казаното беше вярно.

— Тогава защо отказвате да се съобразявате с разпорежданията ми? — продължи да го притиска Кели. — Този път сте нанесли вреда не само на КМВ, но и на болницата. Преди малко ми се обади Хелън Бийтън, за да се оплаче от прекомерно скъпите биопрепарати, които сте изписал за този умиращ човек. На герой ли се правите? Дори консултантите са ви предупредили, че не могат да го спасят! Пациентът е страдал от левкемия в продължение на години. Нима не си давахте сметка, че правите огромни и напълно ненужни разходи?

Гласът на Кели звучеше раздразнено, лицето му почервеня. Той очевидно си даде сметка за това, защото замълча и почака да се овладее.

— Хелън Бийтън твърди, че сте поискал и аутопсия — добави глухо той. — Съвсем скоро бяхте предупреден, че тази процедура не е включена в здравната осигуровка на КМВ, но въпреки това сте се разпоредили… Трябва да проявите разум, Дейвид. Или ще ми помагате, или… — изречението остана недовършено, но заплахата беше съвсем недвусмислена.

— Или какво? — вдигна вежди Дейвид. Прекрасно знаеше какво има предвид Кели, но искаше да го чуе с ушите си.

— Аз ви харесвам, Дейвид — отново въздъхна Кели. — Но трябва да ми влезете в положението. Над мен има хора, пред които трябва да давам отчет…

С това разговорът приключи. Дейвид се повлече обратно към кабинета си, в душата му се настани мрачно униние. Макар и ядосан от поведението на шефа си, той беше достатъчно честен, за да признае, че в исканията му се съдържа известна логика. Наистина няма смисъл да се пръскат средства за безнадеждно болни пациенти, при положение, че могат да бъдат използвани за лечението на други хора. Но дали ставаше въпрос именно за това?

Отвори вратата към чакалнята с чувството на дълбока погнуса. Помещението беше пълно с недоволни пациенти, част от които демонстративно погледнаха часовниците си, а други ядосано прелистваха оръфаните списания.