Робин Кук - Фатално лекарство

— Отивам да взема един душ — добави жена му. — После сядаме да вечеряме.

— Добре — подвикна в отговор Дейвид, извърна се към Ники и тихо прошушна: — Дано не чуе как разрушаваме къщата!

Детето възбудено се изкиска.

Дейвид изчака стъпките на жена му да заглъхнат към горния етаж и отново вдигна брадвата. След няколко удара в горния край на дървената стена се появи кръгла дупка с назъбени краища. От нея лъхна тежък въздух с неприятна миризма.

— Бягай горе да донесеш фенерчето — разпореди се той и продължи да разширява процепа. В момента, в който Ники се върна, дупката вече беше достатъчно голяма, за да мушне главата си. Сърцето му подскочи и пропусна един такт. Главата му изскочи обратно толкова бързо, че на врата му се появи дълбока драскотина.

— Какво видя? — прошепна Ники, стресната от изражението на лицето му.

— Не е съкровище — промърмори Дейвид. — Я иди да повикаш майка си…

До появата на Анджела, завита плътно в хавлията си, той успя да свали един цял ред от дървените тухли.

— Какво става тук? — пожела да узнае жена му. — Ники ми се стори доста разстроена…

— Виж сама — рече Дейвид и й подаде фенерчето.

— Надявам се, че това не е някакъв майтап — подозрително го изгледа жена му.

— Няма майтап — увери я той.

— Господи, Пресвети Боже! — извика миг по-късно тя и гласът й отекна в затвореното пространство.

— Какво има? — попита Ники. — Искам и аз да го видя!

Анджела се измъкна от дупката.

— Труп — обяви тя. — Доста време е престоял там…

— На човек ли?! — ококори се Ники. — Искам да го видя!

— Не! — изкрещяха едновременно Дейвид и Анджела.

Ники замълча, разбрала, че няма смисъл да протестира.

— По-добре да се качим горе и да напалим камината — промълви след известно време Дейвид, подаде една цепеница на детето и сам се натовари.

Заеха се да палят огъня, а Анджела набра номера на полицията. Ники изстрелваше въпросите си един след друг, но Дейвид само свиваше рамене.

Полицията се появи сравнително бързо.

— Аз съм шериф Уейн Робъртсън — представи се нисък мъж, облечен в плетен пуловер и с бейзболна шапка на главата. — А това е заместникът ми Шъруин Морис…

Морис докосна периферията на широкополата си шапка. Беше висок и слаб мъж, който носеше униформа, за разлика от шефа си. В лявата му ръка имаше дълго фенерче — от онези, които побират четири батерии.

— Мистър Морис се отби да ме вземе от дома, затова съм в този вид — поясни шерифът Робъртсън.

— Благодаря, че се отзовахте — кимна Анджела.

Оставиха Ники горе и с насочиха към стълбите за зимника. Робъртсън взе фенерчето от помощника си и навря глава в дупката.

— Проклет да съм! — изруга миг по-късно той — Това е оня нещастник! — Измъкна главата си и се обърна към домакините: — Съжалявам, че това се случва на вас, но аз успях да разпозная жертвата, въпреки разложението… Става въпрос за бившия собственик на тази къща…

Анджела потръпна и усети как кожата на врата й настръхва.

— Налага се да разбием цялата стена, за да измъкнем трупа — продължи Робъртсън. — Нали нямате нищо против?

Дейвид само сви рамене.

— Няма ли да повикате съдебен патолог? — попита Анджела. Имаше достатъчно опит, за да знае, че при подобни случаи присъствието на Съдебна медицина е задължително.

Шерифът мълчаливо я погледна. Не беше от хората, които позволяват да им се бъркат в работата, особено пък когато става въпрос за жена. Но в случая домакинята беше абсолютно права.

— Къде е телефонът? — рязко попита той.

— Горе, в кухнята.

Наложи се да употребят сила, за да издърпат слушалката от ръцете на Ники. Тя вече беше успяла да набере Арни и Карълайн, съобщавайки им вълнуващата новина за трупа в мазето.

След краткия разговор със Съдебна медицина, Робъртсън и Морис се заеха да разтурят стената от дървени блокчета. Дейвид вкара в мазето една подвижна лампа и допълнителната светлина им позволи да разгледат по-добре трупа. Оказа се, че е сравнително запазен, с изключение на долната част на лицето, която беше почти оголена и разкриваше челюстта и зъбите. За разлика от нея горната част на лицето беше абсолютно запазена, включително полуотворените очи. В средата на челото, малко под косата, зееше дупка, покрита със зеленикав мъх.

— Това в ъгъла ми прилича на празни торби от цимент — промърмори Робъртсън, насочил фенерчето в дупката. — А ето и една мистрия… По дяволите, той си е приготвил всичко! Май ще се окаже самоубийство.