Робин Кук - Фатално лекарство

Дейвид и Анджела мълчаливо се спогледаха. Този тип или е най-скапаният детектив на света, или има някакво извратено чувство за хумор!

— Какви ли са тези бумаги? — продължи Робъртсън, насочил лъча към купчина измачкани документи в дъното на импровизираната гробница.

— Приличат на ксерокопия — обади се Дейвид.

— А това какво е?

Лъчът освети някакво желязо, което се подаваше изпод тялото.

— Кози крак — определи го Робъртсън. — Желязо, което се използва за вадене на пирони и разковаване на дъски.

Ники се появи в горния край на стълбите и съобщи, че съдебният лекар е пристигнал. Анджела забърза да го посрещне.

Доктор Трейси Корниш беше слаб мъж със среден ръст. На носа му проблесваха очила с метални рамки, а в ръката му се поклащаше старомодна кожена чанта.

Анджела се представи и поясни, че работи като патоанатом в Общинска болница „Бартлет“. Доктор Корниш от своя страна призна, че няма специализация по съдебна медицина, но е приел длъжността областен съдебен лекар като добавка към недостатъчната си практика.

— Вече няколко години се занимавам с това и съм натрупал значителен опит — увери той.

— Попитах ви, защото аз самата проявявам интерес към съдебната медицина — отвърна Анджела. Не искаше човекът да остане с впечатление, че се съмнява в професионалните му качества.

Слязоха в мазето и Корниш се наведе да огледа трупа.

— Интересно — промърмори той. — Състоянието му е много добро. От колко време се води изчезнал?

— От около осем месеца — отвърна Робъртсън.

— Ето какво прави едно добре изолирано и сухо място — кимна Корниш. — Трупът е сух дори след цяла седмица проливни дъждове навън.

— На какво се дължи оголването около челюстта? — попита Дейвид.

— Вероятно на гризачи — отвърна Корниш и се наведе да отвори чантата си.

Дейвид потръпна и хвърли кос поглед към Анджела. Но жена му явно не беше обърнала внимание на последните фрази, любопитството й беше изцяло насочено към предстоящите процедури.

Първата от тях беше заснемането на трупа. Доктор Корниш направи няколко кадъра, включително и от съвсем близък план. После навлече гумени ръкавици, разтвори един найлонов плик и започна да го пълни с предметите, които лежаха в гробницата. Когато събра листовете хартия, останалите се скупчиха около него.

— Ксерокопия на болнични картони от Общинска болница „Бартлет“ — обяви след кратък преглед той. — Моля, не ги докосвайте. — Показалецът му се насочи към няколко тъмни петна върху горния лист: — Бас държа, че това е кръв…

Листовете отидоха в отделна запечатана торбичка и докторът най-после насочи вниманието си към трупа. Първата му работа беше да опразни джобовете. Откри портфейла с няколко банкноти, плюс кредитни карти на името на Денис Ходжис.

— Вариантът грабеж отпада — обади се Робъртсън.

Доктор Корниш свали часовника от китката на трупа.

Оказа се, че все още работи и показва точното време.

— Производителят на батериите би трябвало да използва това като реклама — подхвърли Робъртсън. Морис оцени шегата на шефа си с високо изхилване, което прозвуча странно в мрачното подземие.

Доктор Корниш извади от чантата си акуратно сгънат сак за трупове и помоли длъгнестия полицай да му помогне за прибирането на тялото.

— Няма ли да изолирате дланите на ръцете? — обади се Анджела.

Корниш се замисли за миг, после кимна с глава:

— Добра идея.

От чантата се появиха две пликчета от плътна хартия, които бяха намъкнати върху китките на Ходжис. После ципът изсъска и трупът изчезна в продълговатия сак.

Петнадесет минути по-късно патрулната кола и микробусът на съдебния лекар напуснаха алеята пред къщата, примигнаха със стоп-светлините си на пътя и бързо изчезнаха в мрака.

— Някой да е гладен? — подвикна Анджела.

Ники и Дейвид простенаха в един глас.

— И аз нямам апетит — кимна с въздишка Анджела. — Каква нощ, Господи!

Прибраха се в хола, Дейвид се наведе да стъкне огъня. Ники включи телевизора, а Анджела седна до нея с книга в ръце.

Някъде към осем решиха, че все пак могат да хапнат нещичко. Анджела претопли вечерята, а Ники и Дейвид се заеха да слагат масата.

— Всяка фамилия си има по един скелет, обикновено скрит в гардероба — обади се по някое време Дейвид. — А нашият се оказа в мазето…

— Много смешно! — изгледа го намръщено Анджела.

След което се наложи да обясни на детето смисъла на метафората. Ники се замисли за момент, после също обяви, че в това няма нищо смешно.