Робин Кук - Фатално лекарство

— Да оставим Уодли настрана, защото е задник — поклати глава Дейвид. — Но от Кантор очаквах по-друга реакция, още повече, че е главен лекар. Дори да не му пука в личен план, той трябва да държи сметка за закона и отговорността на болницата. Нима никога не е чувал за шумните съдебни процеси в някои големи болници, предизвикани именно заради сексуален тормоз?

— Не искам да мисля за това — сви рамене Анджела. — Кажи как ти мина денят? Още ли мислиш за смъртта на Марджъри?

— Нямах време за това — въздъхна Дейвид. — Тревожи ме състоянието на Джон Тарлоу…

— Какво му е?

— Там е работата, че не знам… И започвам да се плаша. Обзема го онази апатия, която се наблюдаваше и при Марджъри. Приет е в болницата с функционални оплаквания, които продължават да се влошават. Имам лоши предчувствия, но не знам какво да предприема. На този етап просто лекувам симптомите му…

— Като те слушам съм доволна, че избрах патологията — въздъхна Анджела.

Дейвид й разказа за срещата си с Върнър Ван Слайк.

— Изключително груб и невъзпитан човек — оплака се той. — Почти не ми обърна внимание. Сякаш не съм лекар, а някакъв скапан чиновник, към когото се отнасят като с боклук!

— Трудно е да полагаш грижи за пациентите, когато обслужващия персонал не е на ниво — въздъхна Анджела.

— Взе ми думите от устата — унило кимна Дейвид.

Най-сетне се прибраха и Ники скочи да ги посрещне. През деня се беше наскучала здравата, но малко преди завръщането на родителите й се беше отбил Арни, който донесе новини за новия учител.

— Много е строг — оплака се на Дейвид той. — Може би защото е мъж…

— Дано да го бива в преподаването — рече Дейвид, а гърдите му се свиха от болка за Марджъри.

Анджела влезе в кухнята да приготви вечерята, а Дейвид откара Арни до дома му. Когато се върна, Ники го чакаше на прага, за да му се оплаче от недостатъчната топлина в дневната.

Той отиде да опипа горещия радиатор, след това провери дали френските прозорци към терасата са затворени добре.

— Къде по-точно усещаш студ? — попита.

— На дивана. Ела да седнеш и ще видиш…

Дейвид се подчини и седна на дивана редом с дъщеря си. Моментално усети хладното течение, което го погали по тила.

— Права си — кимна той, мина зад дивана и провери рамките на прозорците. — Мисля, че мога да поставя диагнозата: имаме нужда от зимни прозорци.

— Какво представляват зимните прозорци?

Дейвид се впусна в обяснения за изолацията и топлинните загуби.

— Престани да я объркваш — подвикна от кухнята Анджела, дочула част от разговора. — По-добре й ги покажи…

— Добра идея — кимна Дейвид. — Ела да донесем малко дърва и междувременно ще си приказваме…

— Долу не ми харесва — обяви Ники в момента, в който започнаха да се спускат по стълбите към мазето.

— Защо?

— Защото е страшно.

— Хей, не ставай като майка си — усмихна се Дейвид. — Една страхлива жена в семейството е напълно достатъчна.

Зад каменните стъпала бяха подредени няколко остъклени рамки. Той издърпа една от тях и я показа на Ники.

— Ето това е зимен прозорец…

— Прилича ми на обикновен — отбеляза Ники.

— Да, но не може да се отваря. Слага се от външната страна на обикновения прозорец и въздухът помежду им служи за изолация.

Изведнъж замълча, забелязал нещо ново зад струпаните рамки.

— Какво има, тате? — веднага го усети Ники.

— Нещо, което не бях забелязал досега — промърмори Дейвид и плъзна длан по стената зад стълбището. — Това са дървени тухли…

— Как така дървени тухли? — учуди се Ники.

Разтревожен от откритието си, Дейвид не обърна внимание на въпроса.

— Дай да преместим тези зимни прозорци — промърмори той, вдигна рамката пред себе си и я облегна на насрещната стена. Ники се зае със следващата.

— Тази стена е по-различна от останалите — поясни Дейвид, след като преместването приключи. — Питам се защо ли е изградена, още повече, че е доста по-нова от другите…

— За какво говориш? — объркано го погледна детето.

Дейвид й показа гранитните стъпала, после я накара да се мушне под стълбите. Обясни, че стената от дървени тухли прегражда пространството под тях.

— А какво има зад нея? — попита Ники.

— И аз това се чудя — повдигна рамене Дейвид, после на лицето му се появи дяволита усмивка: — Искаш ли да надникнем? Може би ще открием някакво съкровище…

— Сериозно? — разшириха се очите на детето. Дейвид вдигна брадвата, която използваше за цепене на подпалки. В същия миг се разнесе гласът на Анджела, която ги попита какво мишкуват там долу. Той сложи пръст на устните си и лукаво намигна.