Робин Кук - Фатално лекарство

— Но Портланд предупредил Трейнор, че няма никакво намерение да поеме вината…

Трент хвърли озадачен поглед по посока на Стийв:

— Дали не пропускам нещо?

— Пациент ли е имал предвид? — попита Стийв.

— Естествено — кимна Кевин. — Но и Трент като всички хирурзи включва бавно… Според мен Портланд е бил дълбоко обезпокоен от състоянието на пациентите си. Но ако беше си мълчал, днес със сигурност щеше да е жив.

— Това ми звучи доста пресилено — поклати глава Трент. — Чух, че един от пациентите на Портланд е починал, но не знам подробности…

— Смъртта му е била причинена от пневмония и ендотоксичен шок — намеси се Стийв. — Поне такова е официалното заключение…

— Ето, виждаш ли? — вдигна вежди Трент. — Едва ли има нещо загадъчно в леталния изход, когато става въпрос за масивна атака на грам-отрицателни бактерии. Съжалявам, Кев, но не ми звучиш убедително.

— Защо ли си губя времето с вас? — скочи на крака Кевин. — Вие сте слепи като прилепи и нищо не може да ви промени!

Прескочи изтегналата се пред камината Нанси, изкачи стъпалата към спалнята и затръшна вратата след себе си. Цялото помещение се разтърси.

Тишината се нарушаваше единствено от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Нанси неохотно се изправи и промърмори, че отива при мъжа си.

— Съжалявам за Кевин — погледна я Трент. — Не исках да го провокирам.

— Грешката не е твоя — въздъхна Нанси. — Напоследък е направо непоносим. Между другото, има нещо, което той не ви каза… Преди известно време той също изгуби пациент. Нещо доста необичайно за офталмолог, нали?

На следващата сутрин валеше студен дъжд, духаше силен вятър. Анджела надникна през прозореца и нададе вик на изненада. Дейвид скочи от леглото и се присъедини към нея с подпухнали от съня клепачи. Колата си беше на мястото, дъждът барабанеше по покрива й.

— Какво не мога да видя? — сънливо попита той.

— Дърветата! — възбудено рече Анджела. — Голи са, без нито едно листо! Станало е само за една нощ!

— Имаше много силен вятър — кимна Дейвид. — Не чу ли как блъскаше в стъклата?

След тези думи побърза да се върне в леглото, но жена му остана до прозореца.

— Сякаш изведнъж са умрели — прошепна тя. — А довчера бяха накипрени като млади невести… Имам чувството, че ще се случи нещо лошо!

— Това е от мрачните разговори снощи — рече Дейвид. — Вместо да се притесняваш, ела и си легни. Още е твърде рано…

Следващият шок беше температурата. Дори в девет сутринта тя се задържа около нулата. Замириса на зима.

Настроението на компанията беше в тон с времето. Децата вдигаха обичайната сутрешна глъчка, но после и те започнаха да се умълчават. Дейвид и Анджела изпитаха дълбоко облекчение, че уикендът приключи и могат да си тръгват за дома. Колата бавно се спускаше по изпъстрения със завои планински път. Дейвид помоли жена си да му напомни никога вече да не играе тенис с Кевин.

— Такива сте деца с тези ваши спортове! — поклати глава Анджела.

— Проблемът не беше в мен — отвърна Дейвид. — Този човек играе така, сякаш си е заложил главата! А в началото аз дори не исках да хващам ракетата…

— Не се ядосвай…

— Каза го така, сякаш съм сбъркал нещо — упорито държеше на своето той.

— Нищо подобно. Казах го най-общо…

— Добре, извинявай… Предполагам, че съм малко изнервен. Не обичам да съм в компанията на мрачни хора и това си е… Този уикенд не ни донесе абсолютно никакво удоволствие!

— Колегите ти са странни хора — кимна Анджела. — На пръв поглед уж всичко им е наред, но… Слава Богу, че този път нямаше мръсни вицове и неприлично поведение. Но Кевин изглежда наистина вманиачен относно тая история около Портланд…

— Кевин си е един психар! — отсече Дейвид. — Никак не ми е приятно да слушам непрекъснато за самоубийството на Портланд, тъй като все пак работя в същия кабинет. Непрекъснато си представям на какво е приличала стената зад гърба ми!

— Дейвид! — изгледа го предупредително Анджела. — Ако не мислиш за мен, помисли поне за детето!

Дейвид погледна в огледалцето. Ники седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.

— Добре ли си, момичето ми? — попита той.

— Не съм — отвърна с дрезгав глас детето. — Боли ме гърлото.

— О, не! — простена Анджела, обърна се и сложи длан върху челото на Ники. — Защо ли приех да дойдем на тази глупава екскурзия!

Дейвид понечи да каже нещо, но замълча. Беше достатъчно раздразнен, нямаше смисъл да стигат до скандал.