Робин Кук - Фатално лекарство

— Със сигурност е така — кимна Марджъри. — Чувствам се много по-добре в сравнение със събота…

Дейвид остана още десетина минути при нея, въпреки че вече беше закъснял за офиса. Убедил се, че пациентката му разбира напълно свързаните с флебита проблеми, той се отби в стаята на дежурните сестри и изчете всичко, което беше отбелязано в картона й. Нещата изглеждаха наред. Звънна на Дъдли Маркъм и му благодари за грижите, които беше положил за Марджъри.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна Дъдли. — Беше ми много приятно. Марджъри е учителка на по-голямата ми дъщеря и имаше за какво да си поговорим…

Преди да си тръгне, Дейвид се обърна към сестра Джанет Колбърн и попита защо Марджъри е сложена на ортопедично легло.

— Няма причини — сви рамене Колбърн. — Просто беше там и го използвахме. Но мога да ви уверя, че в него пациентката се чувства удобно. Електронният контрол на височината на главата и краката го превръща в истинско удоволствие…

Дейвид сложи подписа си в картона на Марджъри. Това означаваше, че от този момент той официално поема грижите за нейното състояние. Отби се и при Ники. Състоянието й видимо се беше подобрило, въпреки че респираторната терапия все още не беше започнала. Това по всяка вероятност се дължеше на включената система с физиологичен разтвор.

После най-сетне тръгна към кабинета си. Закъснението му беше почти час.

Сюзън го посрещна с видимо облекчение. Беше направила всичко възможно да отложи или отмени часовете на днешните пациенти, но въпреки това чакалнята беше пълна. Дейвид й хвърли една окуражителна усмивка и влезе в кабинета да облече бялата си престилка. Тя го последва като разтревожена квачка, в ръката й имаше купчина листчета със спешни послания и молби за консултация.

Дейвид понечи да придърпа мантата върху раменете си, после изведнъж се закова на място. Сюзън млъкна насред фразата си и изненадано закова поглед в пребледнялото му лице.

— Какво има? — с тревога попита тя.

Дейвид не отговори. Очите му бяха заковани в стената зад бюрото. Беше абсолютно сигурен, че вижда кръвта по нея.

— Доктор Уилсън! — повиши глас Сюзън.

Дейвид примигна и видението изчезна. Пристъпи крачка напред и плъзна длан по гладката стена, сякаш да се увери, че върху нея има само боя. После тръсна глава, на лицето му се появи извинителна усмивка.

— Май съм прекалил с филмите на ужасите като дете — промърмори той. — И това се отразява на въображението ми…

— Мисля, че е крайно време да започнем прегледите — изгледа го продължително Сюзън.

— Правилно — кимна Дейвид.

Някъде към средата на предобеда закъснението беше преодоляно. Дори му остана време да проведе част от най-неотложните телефонни разговори. Първият от тях беше с Чарлс Кели.

— Питах се кога ли ще позвъните — каза с необичайно делови тон Кели. — При мен е господин Нийл Харпър от централата на КМВ в Бърлингтън. Страхувам се, че въпросът е важен и ще трябва да го обсъдим заедно…

— Сега ли? — учуди се Дейвид. — Приемното ми време все още не е изтекло…

— Няма да ви бавим — обеща Кели. — Бихте ли отскочил до кабинета ми, моля?

Дейвид бавно остави слушалката. Обзе го странно вълнение, като на провинил се ученик, когото викат при директора. Тръсна глава, предупреди Сюзън, че ще отсъства за малко и бавно тръгна по коридора към административната част. Секретарката на Кели му каза да влиза направо.

Шефът стане да го посрещне, строен и загорял както винаги. Но поведението му беше доста различно от обичайното — върху лицето му беше замръзнала строга гримаса, думите му бяха сухи и сдържани. Запозна го с Нийл Харпър — слаб и спретнат мъж с бледо лице, върху което личаха следи от отдавна завяхнало акне. Типичен бюрократ, който най-много на света обича бумагите, определи безпогрешно Дейвид.

Настаниха се около масичката за кафе и Кели започна да върти някакъв молив в ръцете си.

— Получихме статистическите данни за вашата работа през първото тримесечие — започна най-сетне той. — Цифрите са незадоволителни.

Дейвид разтревожено вдигна глава.

— Става въпрос за продуктивността ви — уточни Кели. — Преглеждате най-малко пациенти на час от всички лекари на КМВ в региона. Явно им отделяте прекалено много време, а на всичкото отгоре поръчвате и прекалено много лабораторни изследвания. Да не говорим за консултациите извън системата на КМВ, които предписвате с твърде лека ръка…

— Не знаех, че КМВ се занимава с подобен род статистика — промърмори объркано Дейвид.