Робин Кук - Фатално лекарство

Уодли често я беше докосвал при съвместната им работа, тя него — също. Но това неизменно ставаше в рамките на приемливото поведение и тя го беше приемала за съвсем невинно. Никога досега не беше усещала ръката му по този нов, натрапчиво интимен начин.

Не се дръпна, не отмести ръката му, макар че много й се щеше да го направи. Все още се надяваше, че Уодли ще се досети сам за неудобството, което й причинява. Но това не стана. По време на цялото му многословно обяснение относно характерните ракови белези в биопсичния материал, ръката му си остана върху бедрото й.

В крайна сметка Анджела се дръпна и скочи на крака. Даваше си ясна сметка, че устните й треперят, но не каза нищо. Просто се обърна и тръгна към вратата.

— Когато свършиш с хематологичните проби, донеси ги да им хвърля едно око — подхвърли зад нея доктор Уодли.

Тя затвори междинната врата и безсилно се отпусна на стола. Беше на прага на нервната криза, в очите й се появиха сълзи. В съзнанието й бавно изплуваха всички онези уж невинни епизоди, при които Уодли оставаше с нея след работно време за обработката на спешни проби, за неизменната му поява на масичката й в барчето, когато намираше свободна минута за някое кафе. Едва сега си даде сметка, че многобройните докосвания на ръцете му съвсем не изглеждаха случайни и невинни, а напротив — съвсем преднамерени. Такова беше и бащинското му поведение — прекалено емоционално, за да бъде истинско. Господи, въздъхна с отчаяние тя. Спомни си, че беше приела да пътува с този човек до Маями, където следващия месец щеше да се проведе Националната годишна конференция на патологоанатомите.

Свали длани от лицето си. Дали пък не преигравам, запита се тя. Може би всичко се дължи на преумората и напрежението от последните дни. Дейвид винаги твърдеше, че реакциите й са прекалено емоционални. Може би Уодли върши всичко това несъзнателно, прекалено увлечен в ролята си на ментор на младата жена.

Главата й мрачно се поклати. Дълбоко в себе си усещаше, че поведението на възрастния лекар е абсолютно преднамерено. Продължаваше да изпитва благодарност към него за грижите и помощта, но все още усещаше лепкавата му длан върху бедрото си. Без да иска потръпна от отвращение. Да, това действие беше напълно умишлено. Следователно проблемът се свеждаше до необходимостта да прекрати всякакви по-нататъшни опити за интимност, ако може — без да наранява чувствата му. Уодли все пак беше нейният пряк началник…

В края на работния ден Дейвид намери време да отскочи до стационара. Уверил се, че състоянието на Марджъри Клебър и още неколцина от редовните му пациенти е задоволително, той забърза по коридора към стаята на Ники.

Благодарение на умно подбраната комбинация от антибиотици, препарати за прочистване на бронхите и физическата терапия, състоянието на дъщеря му бележеше рязко подобрение. Завари я облегната на възглавниците с дистанционно в ръка. Гледаше някаква телевизионна игра.

— Ей на това му се вика дама по време на почивка — ухили се широко Дейвид.

— Току-що го пускам, тате — погрешно го разбра детето. — Допреди малко госпожа Клебър беше тук. Поговорихме си, а след това направихме и кратък преговор на последния урок…

— Много добре — кимна Дейвид. — А как си с дишането?

Ники беше лежала достатъчно дълго в болница, за да се научи да оценява състоянието си. Мнозина педиатри бяха разбрали това и внимателно я изслушваха преди да вземат решение за бъдещото й лечение.

— Добре — рече Ники. — Все още изпитвам леко затруднение, но нещата са под контрол…

— Май идвам точно навреме за семейното съвещание — обади се от прага Анджела, пристъпи навътре в стаята и прегърна дъщеря си. После двамата с Дейвид седнаха от двете страни на болничното легло.

Половин час по-късно станаха да си вървят.

— Искам у дома! — проплака Ники.

— Ние също, миличка — кимна с въздишка Анджела. — Но трябва да изпълняваме предписанията на доктор Пилснър. Утре сутринта ще поговорим с него и ще видим какво може да се направи.

Ники примирено въздъхна, изчака ги да напуснат стаята и изтри една сълза от бузата си. После посегна към дистанционното. Отдавна беше свикнала с обстановката в болниците, но това не означаваше, че я приема. Единственото хубаво нещо тук беше телевизията. Никой не я ограничаваше да гледа, освен това можеше да си избира каналите — нещо, което у дома беше немислимо…

Дейвид и Анджела спряха под козирката над задния вход. Настроението им беше мрачно. Той огледа схлупеното небе, от което се сипеше ситен дъжд. Каза, че няма смисъл да се мокрят и двамата, после хукна да докара колата, оставяйки Анджела да го чака под навеса.