Робин Кук - Фатално лекарство

— Заради пейзажа — отвърна Трент. — През есента тамошните гори са най-хубави…

— Не мога да си представя по-красива есен от тази в Бартлет — поклати глава Дейвид.

— Уотървил е страхотно място — подхвърли Кевин. — Хората го познават само като ски-център, но там има всичко — тенис-кортове, игрище за голф, пътеки за туризъм, а дори и баскетболни площадки. Децата ще бъдат много доволни…

— Хайде, Дейвид, навий се — примоли се Стийв. — Зимата скоро ще бъде тук, затова трябва максимално да се възползваме от хубавото време!

— Лично аз нямам нищо против, но ще трябва да се консултирам и с Анджела — сви рамене Дейвид. — За решението ще ви уведомя по телефона.

С това разговорът приключи и играта продължи.

Анджела прие поканата без особен ентусиазъм. След пикника на езерото двамата почти не бяха излизали, тъй като имаха достатъчно работа около къщата. Анджела не искаше отново да си губи времето сред тъпи вицове и още по-тъпи сексуални намеци. Имаше сериозни резерви при перспективата да живее в един апартамент с три очевидно отегчени от дългото съжителство семейни двойки.

— Ще бъде интересно — продължи да я убеждава Дейвид. — Ще се запознаем с нова част от територията на Ню Ингланд. И без това зимата ще настъпи скоро и тогава няма да можем да мръднем никъде.

— Ще се охарчим — поклати глава Анджела в очевидния си стремеж да открие допълнителни причини за отказа си.

— Стига, мамо — обади се Ники. — Арни ми каза, че в Уотървил е страхотно!

— Колко ще се охарчим? — вдигна вежди Дейвид. — Ще делим наема на четири… Освен това вече печелим достатъчно, за да можем да ги позволим…

— Ами борчовете? — засече го Анджела. — И двамата изплащаме ипотеки за къщата, започнахме да погасяваме и студентските си заеми. Да не говорим, че колата отдавна е сдала багажа и едва ли ще изкара суровата зима във Върмонт…

— Не ставай глупава — начумери се Дейвид. — Аз лично следя семейните финанси и знам, че всичко върви по план. Няма да предприемаме околосветско пътешествие, а просто ще разделим един апартамент с още три семейства колеги. Това едва ли ще ни струва повече от стая в някой къмпинг!

— Моля те, мамо! — настоя Ники.

— Добре — отстъпи най-сетне Анджела. — Все още мога да преценявам кога мнозинството е срещу мен.

През седмицата вълнението около предстоящото пътуване постепенно нарастваше. Дейвид помоли колегата си от КМВ Дъдли Маркъм да поеме дежурствата му. В четвъртък вечерта вече бяха събрали багажа си, готови да тръгнат в петък следобед.

Според предварителните уговорки тръгнаха с три коли. Достатъчно многолюдно, семейство Ярбороу запълни собствения си микробус, Янсен и Янг се побраха в колата на Янсен, а Дейвид, Анджела и Ники се настаниха във волвото. Биха могли да се натъпчат и в микробуса на Ярбороу, но Анджела държеше да разполагат със собствен превоз.

Апартаментът се оказа огромен мезонет. Над четирите спални, всяка със свой собствен санитарен възел, имаше просторно общо помещение, в което щяха да нощуват децата — всяко в собствен спален чувал. Компанията беше уморена от продължителното пътуване и без много приказки се приготви за спане.

На следващата сутрин Гейл Ярбороу се нагърби с неблагодарната задача да ги вдигне рано. Обикаляйки из помещенията с дървено хаванче в ръце, тя чукаше по него с дълга лъжица, предупреждавайки сънливците, че след половин час трябва да са на закуска.

Но половин час се оказа прекалено кратко време, главно защото баните бяха недостатъчни. Наложи се да бъдат използвани на опашка, заради къпането, подсушаването на коси и бръсненето. На всичкото отгоре Ники трябваше да направи сутрешните си процедури. В крайна сметка бяха готови за излизане едва след около час и половина.

Заеха местата си в колите, напуснаха долината, заобиколена от високи планини и бавно се насочиха към Междущатска магистрала №93. От двете страни на пътя се нижеха гъсти гори с невероятно оцветени листа на дърветата, особено привлекателни на фона на тъмносивите гранитни зъбери. Според картата местността се казваше Франкония Нотч.

— Умирам от глад! — обади се след половин час пътуване Ники.

— И аз — присъедини се към нея Анджела. — Къде всъщност отиваме?

— На едно място, което се нарича „Палачинките на Поли“ — отвърна Дейвид. — Според Трент това било култовото заведение в района на Ню Хампшър.

Но когато пристигнаха пред ресторанта бяха уведомени, че трябва да почакат поне четиридесет минути, за да се освободи маса. Когато най-сетне започнаха да се хранят, всички останаха доволни и единодушно обявиха, че е имало за какво да чакат. Палачинките с кленов сироп бяха наистина превъзходни, качеството на пушения бекон и наденичките също не им отстъпваше.