Робин Кук - Фатално лекарство

— Хей, я почакайте! — извика Нанси Янсен, след като компанията изригна в кикот от поредния мръсен виц. — Защо не сложим децата да си легнат, а след това да си направим едно голо нощно къпане?

— Аз съм за — обяви Трент и се чукна със Стийв.

Дейвид и Анджела си размениха несигурни погледи. Имаха чувството, че това също е част от вицовете. Но другите се надигнаха и започнаха да привикват децата, които все още бяха на кея.

По-късно, вече оттеглили се в своята стая, Анджела се изми на умивалника и даде воля на недоволството си. Според нея компанията беше изпаднала в някакво не особено приятно пубертетско настроение. Отвън се чуваше плясък на вода, придружен от възбудени викове.

— Гимназистки истории — съгласи се Дейвид. — Но това си е тяхна работа, ние не бива да ги съдим…

— Не знам — въздъхна Анджела. — Имам чувството, че сме герои от някой роман на Ъпдайк. Не се чувствам удобно от подобни демонстрации, да не говорим за мръсните вицове. Според мен всичко това е израз на скука. Може би ще се окаже, че Бартлет съвсем не е земният рай, за който го вземаме…

— Е, прекаляваш — изгледа я с укор Дейвид. — Според мен тези хора просто се забавляват без задръжки. Може би ние сме тези, които са обременени…

Анджела се обърна да го погледне, в очите й имаше изненада.

— Спокойно можеш да свалиш дрехите си и да се присъединиш към тази вакханалия! — хладно процеди тя. — Нямам никакво намерение да те спирам!

— Хайде, стига — въздъхна уморено Дейвид. — Не желая да участвам в подобни игри, но едновременно с това не виждам нещата в прекалено черни окраски. Тук може би става въпрос за прекалено пуританското ти възпитание…

— Отказвам да бъда провокирана! — отсече Анджела и се обърна към умивалника. — Никак не ми се ще отново да навлизаме в споровете за възпитанието!

— Нямам такива намерения — увери я Дейвид.

Скоро се озоваха в леглото и изгасиха лампата. Виковете и плясъците откъм кея бяха престанали, тишината се нарушаваше единствено от квакането на жабите.

— Дали още са навън? — прошепна Анджела.

— Нямам представа, а и не ме интересува — отвърна Дейвид.

— Какво мислиш за мнението на Кевин относно смъртта на доктор Портланд?

— Не знам какво да мисля — призна с въздишка Дейвид. — Честно казано, този Кевин продължава да е загадка за мен.

Много странен тип. За пръв път срещам човек, който да се гневи толкова много на един случаен сблъсък по време на игра…

— Според мен думите му са меко казано обезпокоителни — рече Анджела. — Тръпки ме побиват при мисълта, че в Бартлет може да бъде извършено убийство. Обземат ме мрачни предчувствия, сякаш се плаша от щастието, което намерихме тук…

— Такъв ти е характерът — сънливо промърмори Дейвид. — Винаги драматизираш нещата, а след това те наляга песимизъм. Според мен нещата са далеч по-прости: щастливи сме, защото взехме едно правилно решение…

— Дано да си прав — въздъхна Анджела, намести глава на рамото му и затвори очи.

Трейнор нави волана на мерцедеса и колата заподскача по неравната поляна към редиците свои посестрими, паркирани до ниска телена ограда. През лятото тук редовно се провеждаха панаири и изложения, но днес беше денят на Пикника — един от малкото официални празници, които се организираха от Общинска болница „Бартлет“. Още от девет сутринта на просторната поляна се беше събрало пъстроцветно множество. В момента течаха конните надбягвания за деца.

— Жалко за хубавия празничен ден — промърмори с престорено недоволство Трейнор.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш! — сопнато отвърна съпругата му Жаклин. Беше ниска и доста закръглена жена, облечена подчертано консервативно. На главата й имаше бяла шапка, върху ръцете й — ръкавици в същия цвят. Беше обула обувки с високи токчета, въпреки неравнините на стърнището, по които й предстоеше да ходи.

— За какво говориш? — попита Трейнор докато паркираше редом с другите коли и изключваше двигателя.

— Знам, че си падаш по тези болнични купони, затова не ми се прави на страдалец! — отсече Жаклин. — Умираш да си в центъра на вниманието и да се правиш на „добрият чичко президент“!

Трейнор мрачно я изгледа. Бракът им беше изграден почти изцяло на антагонизма. В момента тя очакваше поредния пристъп от негова страна, но той съумя да се въздържи. По отношение на пикника тя беше абсолютно права и това го ядоса допълнително. За двадесет и една година съвместен живот тази жена му знаеше дори кътните зъби.