Робин Кук - Фатално лекарство

В следващата секунда Анджела отмести стола си, грабна чинията си и я пусна в умивалника. Тя се удари в ръба и се счупи, Дейвид и Ники подскочиха.

— Овладей се, Анджела — направи опит да запази самообладание Дейвид. — Дай да обсъдим нещата около прибирането на Ники и ще видиш, че ще открием най-подходящото решение.

Анджела преглътна сълзите си. Много й се искаше да се нахвърли върху мъжа си и да му обясни, че играе фалшиво ролята на разумен и внимателен съпруг.

— Знаеш ли какъв ни е проблемът? — вдигна глава тя. — Първи юли наближава, но и двамата избягваме да вземем решение относно бъдещето си!

— Мисля, че сега не е времето да обсъждаме кардиналните въпроси на бъдещето — въздъхна Дейвид. — Просто сме твърде уморени и изнервени за това.

— О, Боже — въздъхна Анджела и се върна обратно на мястото си. — Ти никога няма да намериш подходящото време. Но времето си тече и липсата на решение също означава решение… Първи юли е само след месец и половина!

— Добре — направи гримаса Дейвид и започна да се надига. — Ще ида да си взема списъците…

— Не ни трябват твоите списъци — спря го Анджела. — Възможностите ни са три. Дълго чакахме отговор от Ню Йорк и преди три дни той се получи. Ето с какво разполагаме, съвсем накратко: заминаваме за Ню Йорк, където аз започвам специализация по съдебна медицина, а ти специализираш заболявания на дихателния апарат; оставаме в Бостън и аз пак се занимавам с патология, докато ти постъпваш в Института по обществено здравеопазване на Харвард. Накрая — зарязваме всички тези идеи за безкрайни специализации, заминаваме за Бартлет и започваме истинска работа!

Дейвид облиза устните си и направи опит да мисли. Беше смъртно уморен, нуждаеше се от своите списъци. Но ръката на Анджела продължаваше да лежи върху неговата.

— Малко ми е страшничко да обърна гръб на академичния живот — призна след продължителна пауза той.

— И на мен — кимна с въздишка Анджела. — Толкова дълго бяхме студенти, че май не сме готови дори да помислим за друг начин на живот.

— През последните четири години само с това се занимаваме — добави Дейвид.

— Но рано или късно ще трябва да се изправим и пред въпроса с качеството на живота, който водим. Ако останем в Бостън, най-вероятно ще трябва да се задоволим с този апартамент. Имаме прекалено много дългове, за да си позволим нещо по-добро…

— Същото ще бъде и ако отидем в Ню Йорк — въздъхна Дейвид.

— Освен ако не приемем помощта, която предлагат родителите ми — подхвърли Анджела.

— Досега не сме го правили — погледна я Дейвид. — Вероятно защото и двамата знаем, че тази помощ ще бъде свързана с доста условия…

— Съгласна съм — кимна Анджела. — Но не трябва да забравяме и състоянието на Ники.

— Искам куче — отсече детето, чуло името си.

— Ники е добре — поклати глава Дейвид.

— И тук, и в Ню Йорк замърсяването е голямо — въздъхна Анджела. — То рано или късно ще й се отрази. А аз самата започвам да усещам, че престъпността на големия град ми идва до гуша.

— Това означава ли, че искаш да се преместим в Бартлет? — изгледа я внимателно Дейвид.

— Не. Просто ми се ще да претегля плюсовете и минусите на всичко, което ни се предлага. Признавам обаче, че Бартлет ми се струва все по-привлекателен, особено на фона на тези пистолети и наркотици в тукашните училища!

— Питам се дали Бартлет действително е такова райско кътче, каквото ни се стори при първото посещение — въздъхна Дейвид. — Може би го идеализираме прекалено много…

— Има само един начин да разберем дали е така.

— Заминаваме за Бартлет! — изкрещя тържествуващо Ники.

— Добре — отстъпи Дейвид. — Днес е четвъртък, какво ще кажете за събота?

— Нямам нищо против — сви рамене Анджела.

— Ура! — викна Ники.

Трейнор подписа писмата, които беше издиктувал сутринта, после акуратно ги подреди в ъгъла на бюрото си. Стана, грабна палтото си от закачалката и тръгна към изхода. Възнамеряваше да хапне нещо леко в „Айрън Хорс“. Секретарката му Колет го върна от вратата, размахвайки в ръка телефонната слушалка. Търсеше го Том Барингър.

Трейнор промърмори нещо под нос, но все пак се върна. Том беше прекалено важен клиент, за да пренебрегне обаждането му.

— Никога няма да познаеш къде съм — рече в слушалката Том. — Лежа в Спешното отделение и чакам доктор Портланд да ме ремонтира…

— Какво е станало, за Бога? — попита с притеснение Трейнор.