Робин Кук - Фатално лекарство

— Днес отново имахме заместничка на госпожата — добави детето. — И тя не ми позволи процедурата по дрениране на дробовете, която правя след обяд…

— Съжалявам, скъпа — въздъхна Анджела. — Чувстваш ли дробовете си задръстени?

— Малко — отвърна Ники. — Докато те чаках, гърдите ми започнаха да свирят, но после всичко премина…

— Ще те оправим веднага след като се приберем у дома. А после ще звънна в училищната канцелария да ги питам какво става. Тези заместнички винаги създават проблеми…

На практика Анджела прекрасно знаеше какво става — в училището имаше твърде много деца и остър недостиг на преподаватели. А и текучеството сред тях непрекъснато се увеличаваше. Това я принуждаваше всеки месец да звъни в канцеларията и да предупреждава учителите за респираторните проблеми на Ники.

Паркира на втора линия с включени аварийни светлини и влезе в гастронома да купи нещо за ядене. Ники остана да чака в колата. Когато се върна, под чистачката й белееше квитанция за глоба.

— Казах на полицайката, че веднага се връщаш, но тя изобщо не ми обърна внимание — оправда се Ники.

Анджела изруга под нос.

През следващия половин час обикаляха из квартала в напразен опит да намерят свободно място за паркиране. Откриха едно миг преди да се откаже и да зареже колата на забранено.

Анжела подреди продуктите в хладилника и се зае с терапията на Ники. Обикновено правеха това сутрин, но понякога, особено в дните с тежък смог, трябваше да повтарят процедурите и през деня.

Започваха с внимателно прослушване на дробовете, тъй като Анджела искаше да е сигурна, че няма да има нужда от противобронхитни хапчета. После Ники лягаше на един специално закупен на старо стол-легло и заемаше девет различни пози, предназначени за източване на излишната течност от белите дробове. При всяка от тях Анджела масажираше гърдите й с длан. Цялата операция отнемаше двадесетина минути.

Скоро приключиха и Ники се зае да пише домашното си, а Анджела забърза към тъмната кухничка да приготви вечерята. Половин час по-късно се прибра и Дейвид. Беше съсипан от умора, тъй като през цялата нощ беше дежурил в отделението.

— Каква нощ, Господи! — въздъхна той и направи опит да целуне Ники по бузката, но детето се дръпна, вглъбено в домашното си. Беше заело част от масата за хранене, тъй като стаята й беше прекалено малка, за да побере и бюро.

Дейвид влезе в кухнята, но и Анджела не му обърна внимание, заета с приготвянето на вечерята. Отблъснат от всички, той дръпна вратата на хладилника и извади една бира.

— Днес имахме двама заразени със СПИН пациенти, които страдаха от всичко друго, за което човек може да се сети — промърмори той. — Плюс два тежки инфаркта… Изобщо не видях как изглежда отвътре стаята за почивка.

— Ако търсиш съчувствие, сбъркал си адреса! — отсече намръщено Анджела и пусна спагетите във врящата вода. — Освен това ми пречиш…

— Виждам, че си в чудесно настроение — отбеляза Дейвид и се облегна на барплота, който разделяше тясната кухня от трапезарията.

— И аз имах тежък ден — промърмори жена му. — Зарязах си работата, за да прибера Ники от училище. Не е честно само аз да го правя…

— Затова ли си кисела? — вдигна вежди Дейвид. — Нали сама предложи да го правиш, защото имаш по-нормално работно време от моето?

— Не може ли по-тихо? — подвикна откъм трапезарията Ники. — Опитвам се да чета!

— Не съм кисела, а просто стресирана! — изръмжа полугласно Анджела. — Не обичам друг да ми върши работата! А на всичкото отгоре и Ники ми сервира неприятни новини!

— Какви неприятни новини?

— Питай я!

Дейвид се плъзна от високото столче и зае място зад масата. Ники започна да му разказва за инцидента в училището, а Анджела се зае да подрежда чиниите около разпръснатите учебници.

— Още ли си привърженик на публичните училища? — мрачно попита тя. — Нима ще останеш равнодушен към факта, че хлапаците от шести клас размахват пистолети?

— Обществените училища трябва да бъдат подкрепяни — отвърна Дейвид. — Аз самият завърших такова.

— Но днес времената са други — отбеляза Анджела.

— Ако и хора като нас им обърнат гръб, с тези училища е свършено.

— Не мога да мисля за идеализъм когато нещата опират до сигурността на детето ми! — сопна се Анджела.

Вечерята беше готова. Пред всеки от тях се появи по една купа със спагети „маринара“ и чиния със салата. Започнаха да се хранят в тежко мълчание. Ники продължаваше да чете, пренебрегвайки присъствието на родителите си. Анджела въздъхна няколко пъти и прокара пръсти през косата си. Всеки момент щеше да се разплаче. А Дейвид едва издържаше да не избухне. След изнурителната 36-часова смяна в болницата подобно отношение му се струваше абсолютно незаслужено.