Робин Кук - Фатално лекарство

— Подкрепям идеята ти напълно — кимна Трейнор и отвори вратата, която водеше към паркинга. — Това беше една от причините за днешното ми пътуване до Монпелие. Организирах някои задкулисни игри, които се надявам да ни помогнат при негативната реклама…

— Гледай да свършиш работа, защото ако получим лиценз ни чакат огромни разходи! — предупредително рече Бийтън.

Скоро спряха пред колите си, паркирани една до друга. Трейнор огледа паркинга, като задържа поглед на линията дървета, разделящи го на горна и долна част.

— Тук наистина е много тъмно — подвикна към Бийтън той. — Трябва час по-скоро да монтираме проклетото осветление!

— Ще се погрижа — обеща тя.

— Мамка му! — изруга Трейнор. — Не ни стигат другите грижи, ами трябва да мислим и за някакъв шибан изнасилвач! Какво по-точно е станало снощи?

— Някъде около полунощ е била нападната Марджъри Клебър, една от доброволките…

— Учителката ли? — вдигна вежди Трейнор.

— Да. Жената много ни помагаше, но напоследък беше все болна…

— Нападателят?

— Същото описание: мъж около метър и осемдесет със скиорска маска на лицето. Според госпожа Клебър е носел и белезници…

— Как е успяла да се отърве? — полюбопитства Трейнор.

— Извадила е късмет, че нощният пазач е бил наблизо, току-що започнал обиколката си.

— Може би трябва да увеличим охраната — промърмори Трейнор.

— Това струва пари — напомни му Бийтън.

— Тогава ще поговоря с Уейн Робъртсън за евентуална помощ от страна на полицията.

— Вече съм го направила. Но той отказа, защото не разполага с достатъчно хора, които да обикалят тук всяка нощ.

— Питам се дали Ходжис наистина е знаел самоличността на нападателя — промърмори Трейнор.

— Нима свързваш този факт с неговото изчезване? — обърна се да го погледне Бийтън.

— Не съм мислил за това — призна Трейнор и сви рамене: — Но той имаше голяма уста и това е напълно възможно…

— Подобна възможност ме плаши — потръпна Бийтън.

— Естествено, че ще те плаши. Затова гледай да ме информираш навреме. Тези инциденти могат да повлияят зле на репутацията на болницата. Освен това не обичам изненади по време на заседанията на борда…

— Извинявам се, но наистина не успях да те открия — отвърна Бийтън. — За в бъдеще ще гледам да няма подобни пропуски.

— Добре, ще се видим в „Айрън Хорс“ — кимна Трейнор, седна зад кормилото и запали мотора.

— Трябва да взема детето си от занималия — каза Анджела на Марк Данфорт, един от колегите й практиканти.

— А какво ще правиш с всичките тези проби? — попита той.

— Пробите нямат край, а аз трябва да прибера дъщеря си! — остро отвърна Анджела.

— Добре, де. Не скачай отгоре ми. Попитах с желанието да ти помогна…

— Извинявай, изнервена съм — въздъхна Анджела и побутна към Марк няколко стъклени плочки. — Ако хвърлиш едно око на тези, ще ти бъда безкрайно благодарна.

— Няма проблеми — кимна колегата й.

Анджела покри микроскопа, събра нещата си и побърза да напусне болницата. Но едва напуснала паркинга, тя се оказа затънала в безнадеждните задръствания в центъра на Бостън.

Когато най-сетне се добра до училището, Ники седеше на стъпалата пред входа съвсем сама. Кварталът беше противен, училищната сграда беше плътно изподраскана с графити, а съседните блокове бяха мрачни бетонни кутии. На асфалтовата площадка за баскетбол играеха няколко дангалаци от горните класове, а малки деца като Ники не се виждаха никъде. В ъгъла на двора се бяха събрали групичка тинейджъри в гротескно широки дрехи. На тротоара отпред стърчеше картоненото жилище на някакъв просяк.

— Извинявай, че закъснях — рече Анджела, докато Ники закопчаваше колана си.

— Добре, че дойде — въздъхна детето. — Днес тук се случиха страшни неща, дойде дори полиция…

— Какви неща?

— Едно момче от шести клас извади пистолет на игрището — поясни спокойно Ники. — Гръмна един път и го арестуваха.

— Пострада ли някой?

— Не — поклати глава Ники.

— А как се е сдобил с този пистолет?

— Той продава наркотици.

— Разбирам — кимна Анджела, опитвайки се да запази самообладание. — А ти откъде научи всичко това? От другите деца?

— Не, бях там — отвърна с прозявка Ники.

Пръстите на Анджела върху волана побеляха от напрежение. Идеята да изпратят Ники в това общообразователно училище беше на Дейвид. Избраха го след седмици на колебание и до този момент не бяха имали сериозни разочарования. Но сега душата й потръпна от ужас. Най-много я изплаши поведението на Ники, която явно приемаше случката като част от своето ежедневие.