Робин Кук - Фатално лекарство

— Добре — въздъхна Джанис. На някои хора никога не може да им се угоди, рече си тя.

Колдуел се върна в административната част и надникна през вратата на Бийтън.

— Съжалявам, че не проследих ситуацията докрай — подхвърли той. — Но в рамките на един час всичко ще бъде наред.

Бийтън кимна без да вдига глава от книжата върху бюрото си.

Дейвид беше навил часовника за шест без четвърт, сякаш беше нормален работен ден. Половин час по-късно вече пътуваше към болницата. Температурата на въздуха наближаваше двадесет градуса, по небето нямаше нито едно облаче. Към девет приключи с визитациите и пое по обратния път за дома.

— Хайде, сънливци, ставайте! — провикна се от прага той. — Няма да ви чакам цял ден! Отдавна вече трябваше да сме на път!

Ники се появи от стаята си с нацупена физиономия.

— Това не е честно, татко! — оплака се тя. — Отдавна сме готови и те чакаме!

— Шегувам се — засмя се Дейвид и я смушка в ребрата.

Не след дълго тръгнаха. Каменната джунгла на града постепенно отстъпи място на осеяните с малки къщички предградия, после пътят навлезе в гората. Колкото повече се отдалечаваха на север, толкова по-красива ставаше околността с вече раззеленилите се дървета.

В околностите на Бартлет Дейвид намали скоростта, за да се наслаждават на гледката.

— Струва ми се дори по-живописно от предишния път — отбеляза Анджела.

— Ето го кученцето! — извика Ники и посочи с пръст към далечния тротоар. — Може ли да спрем?

Дейвид отби на близкия паркинг.

— Права си — кимна той. — Познах жената…

— А аз познах кученцето! — рече Ники и отвори задната врата.

— Почакай! — извика Анджела, изскочи от колата и я хвана за ръка. После двете заедно прекосиха платното.

— Отново се виждаме — спря се жената. Кученцето забеляза Ники и се опъна на каишката си. Детето се наведе да го погали, а то облиза лицето му.

— Не знам дали ще проявите интерес, но кучката на господин Стейли роди преди няколко седмици — подхвърли с усмивка жената. — Няколко чудесни малки ретривъри живеят ей там, в магазина за железария…

— Може ли да ги видим? — умолително попита Ники.

— Защо не? — сви рамене Дейвид и благодари на жената.

Върнаха се по обратния път и влязоха в магазина. В един кашон до вратата лежеше кучката Моли и старателно облизваше козината на пет малки кученца.

— Страхотни са! — изпадна в екстаз Ники. — Може ли да ги погаля?

— Не знам — сви рамене Дейвид и се огледа за собственика. Оказа се, че той стои само на крачка зад тях, а на лицето му грее широка усмивка.

— Разбира се, че можеш — рече господин Стейли. — На практика те са за продан, защото едва ли ще мога да се справя с шест златисти ретривъри…

Ники се отпусна на колене и внимателно докосна козината на едно от кученцата. То се обърна и налапа показалеца й, очевидно решило, че е време за закуска. Детето изписка от удоволствие.

— Можеш да го вдигнеш — усмихна се господин Стейли. — Този е най-големият разбойник в котилото…

Ники притисна кученцето в обятията си, а то извади розовото си езиче и я близна по бузата.

— Обичам го! — обяви детето. — Искам да си го вземем. Обещавам, че ще се грижа за него.

Дейвид усети как очите му се насълзяват и хвърли безпомощен поглед по посока на Анджела.

— Дали в главите ни се въртят едни и същи мисли? — попита я Дейвид.

— Май да — усмихна се през сълзи Анджела. — Което означава, че ще трябва да си потърсим и къща…

— Сбогом на престъпленията и мръсотията! — обяви тържествено Дейвид и сведе поглед към детето: — Добре, ще вземем това кученце и ще се преместим да живеем в Бартлет!

Лицето на Ники светна от щастие, ръцете й притиснаха кученцето, което продължаваше да я ближе.

Дейвид се извърна към господин Стейли и двамата бързо се разбраха за цената.

— Ще може да напусне майка си след четири седмици, не по-рано — предупреди ги собственикът.

— Идеално — кимна Дейвид. — През това време вече ще сме уредили формалностите по преместването.

— А сега какво ще правим? — развълнувано попита Анджела след като отново се озоваха на тротоара.

— Ще празнуваме — отсече Дейвид. — Отиваме в кръчмата за един хубав обяд.

Няколко минути по-късно вече седяха около маса с карирана покривка, от която се откриваше чудесна гледка към реката. Поръчаха си по чаша вино, а за детето — плодов нектар.

— Добре дошли в райската градина — вдигна чашата си Дейвид.