Робин Кук - Фатално лекарство

— Тя е най-добрата агентка на недвижими имоти в града — поясни Колдуел. — Елате в кабинета ми, ще й позвъним оттам…

Половин час по-късно цялата фамилия се появи в кантората на Доръти Уеймаут, която се намираше на втория етаж на сградата, разположена срещу ресторанта на главната улица. Доръти беше приятна жена жена с пищни форми, скрити под широка, подобна на палатка рокля.

— Признавам, че съм много впечатлена — рече тя. Гласът й беше изненадващо тънък и писклив за масивното туловище.

— Докато пътувахте насам, ми се обади Бартън Шерууд и каза, че банката е готова да ви помогне. Рядко ми се случва да получа препоръки от президента на банката още преди да съм се запознала с клиентите си…

На бюрото се появиха цветни снимки на различни имоти.

— Не зная какво точно търсите и ще ми трябва помощта ви — промърмори Доръти. — Дали искате дървена къща в центъра на града, или някоя масивна каменна постройка в покрайнините? Каква квадратура желаете? Планирате ли още деца?

Последният въпрос завари Дейвид и Анджела неподготвени. След раждането на Ники и у двамата се породи подозрението, че са носители на гените, които причиняват цистофиброза. Не можеха да не се съобразяват с тази вероятност, по тази причина спряха да обсъждат идеята за още деца.

Без да си дава сметка, че е докоснала оголен нерв, Доръти Уеймаут продължаваше да подрежда снимките си върху масата.

— Това тук е един много хубав имот, който току-що се появи на пазара — промърмори тя. — Истинско чудо!

Анджела взе снимката и затаи дъх, а Ники се надигна на пръсти да надникне над рамото й.

— Много е хубава — въздъхна младата жена и подаде снимката на съпруга си. Къщата беше тухлена, в колониален стил, с широки френски прозорци, разположени от двете страни на масивната входна врата, над която имаше извит навес на красиви колони. Под прозорците имаше широка веранда, над нея блестеше изцяло остъклената стена на втория етаж.

— Това е една от най-старите тухлени къщи в района — поясни Доръти. — Строена е някъде през 1820-та година.

— А това отзад какво е? — попита Дейвид и посочи с пръст някаква постройка на снимката.

— Стар силоз за зърно. Зад къщата има и някогашен обор, който е свързан с нея. На тази снимка не можете да го видите. Преди години този имот е бил ферма за производство на мляко, при това много печеливша…

— Разкошна е — въздъхна Анджела и поклати глава: — За съжаление едва ли ще можем да си я позволим.

— Мисля, че ще можете — отвърна Доръти. — Особено след това, което чух от Бартън Шерууд… Аз се познавам добре със собственика — възрастна дама на име Клара Ходжис. Тя има силното желание да се отърве от този имот и вероятно ще ви предложи много изгодна цена. При всички случаи си струва да я огледаме, а междувременно ще хвърлим едно око и на други имоти, обявени за продажба в района…

Умело подреждайки огледите, Доръти остави къщата на Ходжис за най-накрая. Тя се намираше на около четири километра от центъра на градчето, на върха на заоблено възвишение. Най-близката къща беше на около километър. Колата се отклони в алеята, Ники видя езерцето с фонтанче на поляната и моментално бе запленена.

— Това езерце е не само красиво, но и много полезно за теб — обърна се да я погледне Доръти. — През зимата можеш да караш кънки на него.

Спряха малко встрани от езерцето, на двадесетина метра от входа. Оттук можеха да видят цялата къща, плюс обора зад нея. Анджела и Дейвид мълчаха и гледаха, дълбоко впечатлени от солидното благородство, което се излъчваше от този дом. Едва сега си дадоха сметка, че етажите не са два, а три. Горе, под полегатия покрив, имаше цели четири спални.

— Сигурна ли сте, че господин Шерууд е имал предвид този имот? — попита с несигурен глас Дейвид.

— Абсолютно — кимна Доръти. — Елате, ще го разгледаме и отвътре…

Дейвид и Анджела последваха брокерката в състояние, близко до хипноза. Тя пък от своя страна не спираше да говори. Обичайните за подобни огледи изрази от сорта на „тази стая е много обещаваща“, или „с малко творческо въображение тук ще стане адски уютно“, заливаха новодошлите като пълноводна вълна. Проблемите с олющените на места тапети бяха отминавани като „дреболии“, вместо тях се наблягаше на камините и хубавите корнизи над прозорците.

Дейвид настоя да види всичко, включително мазето, до което се стигаше по стъпала от солиден гранит. Вътрешността му се стори доста влажна.

— Тук има някаква особена миризма — отбеляза той. — Може би е от влагата…