Робин Кук - Фатално лекарство

Дейвид и Анджела си размениха смаяни погледи. Все още не можеха да осъзнаят факта, че стават собственици на дом, за който само преди дни дори не биха могли да мечтаят. Разбира се, бяха и много нервни. Дълговете им автоматически се удвояваха, достигайки космическата сума от триста и петдесет хиляди долара.

В края на работното време всичко беше готово. След няколко совалки между банката и кантората договорът беше готов, с фиксирана дата за изповядване на сделката.

— Ще ви предложа имената на няколко души, които положително ще ви потрябват — каза Доръти след като приключи с книжната работа. — Едно от тях е Пийт Бъргън, който е най-добрият майстор в града. Не се отличава с особен ум, но има златни ръце. А за боядисването ви препоръчвам Джон Мъри…

Дейвид си записа имената на майсторите заедно с телефонните им номера.

— Ако ви трябва гледачка за Ники, по-голямата ми сестра Алис Дохърти е на ваше разположение — обяви Доръти. — Преди няколко години загуби съпруга си и живее на две крачки от вас…

— Полезна информация — кимна Анджела. — Ще работим и двамата, а това означава, че ще ни трябва такъв човек…

Надвечер се срещнаха с майстора и бояджията пред вратата на новия си дом. Уговориха се за основно почистване, плюс стягане и боядисване там, където това е наложително.

На тръгване се отбиха в магазина за железария, тъй като Ники категорично отказа да потегли без да се сбогува с Ръсти. Най-сетне излязоха на магистралата за Бостън. Зад волана беше Анджела, а Дейвид и Ники оживено разговаряха. Разбира се, основната тема беше новият живот, който ги чакаше в красивото слънчево градче…

— Какво мислиш за доктор Портланд? — обади се Дейвид след една доста продължителна пауза.

— В какъв смисъл? — извърна глава Анджела.

— Поведението му едва ли можеше да се нарече приятелско…

— Е, не забравяй, че го събудихме.

— Повечето хора не биха реагирали като него — поклати глава Дейвид. — Освен това е заприличал на призрак. За два месеца се е променил ужасно много!

— Според мен човекът е депресиран.

Дейвид сви рамене, помълча малко и добави:

— Всъщност, и при първата ни среща не беше прекалено любезен, нали? Пожела да узнае дали играя баскетбол и това беше всичко. Не знам, но нещо около него ме кара да изпитвам притеснение. Дано не се окаже, че причината се крие в кабинета, който ще трябва да делим…

По пътя се отбиха да хапнат и по тази причина пристигнаха в Бостън доста след мръкване. Тясното апартаментче ги накара да изпитат остро чувство на клаустрофобия. Как е възможно да са живели толкова време в тази дупка? Никой не зададе въпроса на глас, но той увисна във въздуха над главите им.

— Библиотеката на новата ни къща е по-голяма от този апартамент — беше краткият коментар на Анджела.

По-късно и двамата телефонираха на родителите си, за да им съобщят голямата новина. Семейството на Дейвид беше много доволно. След пенсионирането си старците се бяха оттеглили в Амхърст, щат Ню Хемпшир, което беше на две крачки от Бартлет.

— Сега вече ще се виждаме по-често — зарадваха се те.

Но родителите на Анджела реагираха по-различно.

— Много е лесно да изпаднеш от първа лига — заяви с категоричен тон доктор Уолтър Кристофър. — Трудното е да се върнеш там. Мисля, че би трябвало да поискате и моето мнение преди да направите една толкова лекомислена стъпка. Ето я и майка ти…

Майката на Анджела беше горчиво разочарована от решението им да се откажат от Ню Йорк.

— Баща ти изгуби сума време да поддържа връзки с влиятелни хора тук — отсече тя. — Правеше го с единствената цел да ви осигури добро посрещане. Мисля, че сте постъпили безкрайно неразумно…

Анджела търпеливо я изслуша докрай, затвори телефона и се обърна към Дейвид.

— Никога не са били особено отзивчиви към нашите проблеми, затова не изпитвам никакви угризения към тях — обяви решително тя.

Трейнор пристигна в болницата достатъчно рано, за да не се притеснява за срещата, която имаше следобед. Но вместо да тръгне направо към кабинета на Хелън Бийтън, той влезе в болничното крило и се насочи към стая 209. За миг се спря на прага, напълни гърдите си с въздух и решително отвори вратата. Постът председател на управителния съвет не беше премахнал страха и отвращението, които изпитваше от болничната обстановка, особено когато ставаше въпрос за сериозно медицинско състояние.

Задиша плитко, както правеше винаги в помещение с болни хора, прекоси затъмнената стая и се изправи пред дългото ортопедично легло. Наведе се, внимавайки да не се докосва до нищо, очите му се заковаха в лицето на пациента. Том Барингър не изглеждаше добре и Трейнор неволно изправи гръб: опасяваше се, че може да се зарази от някаква ужасна болест. Лицето на човека в леглото беше сиво, дишането му — тежко и разпокъсано. Над главата му висеше пластмасовият маркуч на кислородната маска, изпод лепенките на клепачите му се процеждаше белезникава слуз.