Робин Кук - Фатално лекарство

— Такива са времената — сви рамене Бийтън. — Администрацията поема цялата тежест на кризата в здравеопазването.

— Значи ще водим войната без генералите, а? — ухили се Трейнор.

Другите се засмяха, напрежението видимо спадна.

— А какво ще правим с доктор Портланд? — върна ги в настоящето Колдуел.

— Нищо — сви рамене Бийтън. — Лично аз съм чувала само хубави неща за него, той е отличен хирург. Освен това не е нарушил никакви правила. Според мен трябва да изчакаме реакцията на КМВ и нищо повече…

— Не ми изглеждаше наред — промърмори със съмнение Трейнор. — Не съм психиатър и не знам как изглежда човек на прага на нервната криза, но ми се струва, че той е именно на тази фаза.

Жуженето на интеркома ги накара да вдигнат глави. Най-изненадана беше Бийтън, която се беше разпоредила да не ги безпокоят.

— Лоши новини — остави слушалката тя. — Току-що е починал Том Барингър.

В стаята настъпи мълчание.

— Това ми напомня, че бизнесът в здравеопазването е коренно различен от всяка друга икономическа дейност — въздъхна след известно време Трейнор. — Без значение дали сме на червено, или не…

— Това е вярно — кимна Бийтън. — И главната му тежест се съдържа във факта, че щем не щем се превръщаме в едно голямо семейство. Градът, областта, целият щат… Семейство, в което все някой умира.

— Каква е смъртността в община Бартлет? — вдигна глава Трейнор. — Никога не ми е хрумвало да задам подобен въпрос…

— Общо взето сме някъде около средната за щата — отвърна Бийтън. — Плюс-минус един процент. Същевременно трябва да посоча, че сме доста по-добре в сравнение с някои от големите градски болници.

— Това е хубаво — кимна с облекчение Трейнор. — За момент реших, че и по този показател сме на червено…

— Стига мрачни приказки! — обади се Колдуел. — Имам и добри новини. Съпрузите-медици, за които ви бях споменал, са взели решение да започнат работа при нас. Вече ще разполагаме с един великолепно подготвен патолог, а КМВ се сдобива с амбициозен ординатор.

— Радвам се да го чуя — отвърна Трейнор. — Значи поне в патологията нещата имат шанс да се оправят.

— Купиха бившата къща на доктор Ходжис — добави Колдуел.

— Сериозно? — ококори се Трейнор. — Това ми харесва. Виждам в него пръста на съдбата…

Чарлс Кели се плъзна зад волана на спортното си ферари, завъртя стартерния ключ и подаде газ. Машината реагира в пълно съответствие с репутацията си на едно малко чудо на техниката. Купето се стрелна към изхода на паркинга, залепвайки го за кожената седалка. Обичаше да кара тази кола, особено по тесните планински пътища, изпъстрени с остри завои. Начинът, по който държеше пътя, беше наистина забележителен.

След разговора с представителите на болничната управа, Кели реши да докладва директно на Дънкан Митчъл — най-големия шеф в областта на щатското здравеопазване. Той беше председател на управителния съвет на КМВ, а освен това участваше в управлението на още няколко здравноосигурителни фонда в южната част на страната. Централата на КМВ се намираше във Върмонт по простата причина, че господин Митчъл имаше голяма ферма именно в този щат.

Вдигна телефона с известно безпокойство, просто защото не знаеше каква реакция да очаква. Но президентът се държа любезно и му предложи да се срещнат на летището в Бърлингтън, откъдето възнамеряваше да излети за Вашингтон.

Реактивният „Лиърджет“ на компанията все още се зареждаше с гориво. По тази причина Митчъл покани Кели да влезе в купето на огромната си лимузина и му предложи питие от портативното барче в задната част. Кели любезно отказа.

Дънкан Митчъл беше импозантен мъж, висок почти колкото Кели, но далеч по-представителен от него. Беше облечен в безупречно скроен делови костюм, копринена вратовръзка и златни ръкавели. Италианските мокасини на краката му бяха изработени от тъмнокафява крокодилска кожа.

Кели му се представи и накратко описа кариерата си в КМВ. Стори това защото не беше сигурен дали Митчъл се досеща, че пред него стои директорът на фонда, отговарящ за община Бартлет и околностите й. Но се оказа, че президентът знае всичко за дейността на КМВ в региона, включително и името му.

— Май няма да е зле да закупим тази болница — промърмори той.

— Аз съм на същото мнение — кимна Кели. — Затова реших да се обърна директно към вас.

Митчъл измъкна тънка цигара от златната си табакера и замислено почука с нея по капачето.

— От тези общински болници могат да се изстискат големи печалби, но им трябва ловко управление — рече той.