Робин Кук - Фатално лекарство

— Това е абсолютно вярно — кимна Кели.

— За какво по-точно искате да говорим? — погледна го право в очите Митчъл.

— Въпросите са два — отвърна Кели. — Първият е свързан с намеренията на болницата да въведе програма за премиране на личния състав, която е почти идентична с тази, която използваме в нашите болници. Решили са да снижат бройката на хоспитализираните болни.

— А вторият? — попита Мичъл и небрежно издуха дима към тавана на лимузината.

— Един от нашите лекари започва да реагира по обезпокоителен начин на следоперативните усложнения на пациентите си. Заявява, че няма намерение да носи отговорност и обвинява директно болницата…

— Някакви психиатрични проблеми? — Доколкото ми е известно, няма такива — отвърна Кели.

— По първия въпрос — оставете болницата да въвежда каквото ще… На този етап никак не ни е грижа за балансите им.

— А какво ще правим с лекаря?

— Очевидно трябва да се вземат някакви мерки — проточи Митчъл. — Подобен род поведение е абсолютно недопустимо.

— Какво ще ми препоръчате?

— Решението оставям на вас — въздъхна Митчъл. — При управлението на здравни заведения като нашите неизбежно идва моментът, в който човек трябва да поеме отговорността. Считайте, че за вас този момент е настъпил…

— Благодаря, господин Митчъл — доволно се усмихна Кели. Явно беше спечелил доверието на върховния шеф.

Изскочи от лимузината и забърза към спортното ферари. Миг преди да излезе от паркинга зърна високата фигура на Митчъл, която енергично крачеше към частния реактивен самолет на компанията.

— Един ден и аз ще използвам този самолет! — обеща си на глас Кели.

В отделенията по патология и вътрешни болести се състояха скромни тържества. Поводът беше краят на практиката на поредния випуск лекари на следдипломна квалификация. Дейвид и Анджела получиха дипломите си и решиха да пропуснат почерпката, насрочена за късния следобед. Днес беше денят, в който трябваше да напуснат Бостън и да поемат към новия живот, който ги чакаше в Бартлет, щат Върмонт.

— Вълнуваш ли се? — попита Дейвид и се наведе към Ники.

— Вълнувам се, защото ще видя Ръсти — отвърна детето.

Бяха наели един покрит товарен микробус за пренасяне на багажа. Наложи им се на няколко пъти да изкачат четирите етажа, но в крайна сметка всичко беше пренесено. Анджела се настани зад волана на комбито, а Дейвид седна в микробуса. За първата част от пътуването Ники предпочете да се вози при баща си.

Дейвид я попита дали съжалява за приятелите, които оставя в градското училище.

— Само за някои от тях — отвърна детето. — Има и такива, за които не искам дори да си спомням. Но ще се справя, не се тревожи…

Дейвид се усмихна. Искаше и Анджела да е тук, за да чуе мъдрите слова на дъщеря им.

Спряха да обядват малко преди да прекосят южната граница на Ню Хампшир. Хапнаха набързо, обзети от нетърпение час по-скоро да пристигнат в новия си дом.

— Чувствам се много добре, защото гадният град остана далеч назад в миналото ни — промълви Анджела докато крачеха обратно към колите. — И изобщо не ми пука дали някога ще се върна там!

— Аз пък изпитвам носталгия по него — лукаво се усмихна Дейвид. — Ще ми липсват сирените, стрелбата и виковете за помощ… В сравнение с всичко това провинциалният живот ми се струва прекалено скучен.

Ники и Анджела го засипаха с упреци. Наложи му се да им обяснява, че само се беше пошегувал. Ники обаче го наказа като се качи при майка си и го остави сам в прашния камион.

С движението на север времето постепенно започна да се оправя. В Бостън беше горещо и задушно, във въздуха се стелеше тежък смог. На границата на Върмонт също беше топло, но въздухът беше чист и не толкова влажен.

През лятото Бартлет изглеждаше още по-хубав. Первазите на почти всички прозорци бяха отрупани с цветя. Кавалкадата на семейство Уилсън намали скоростта си и се плъзна по главната улица. Тротоарите бяха пусти, хората очевидно си почиваха.

— Може ли да вземем Ръсти още сега? — попита Ники когато наближиха магазина за железария.

— По-добре първо да се оправим — отвърна Анджела. Ще се наложи да му направим колибка или нещо подобно, защото през първите дни той положително ще страда от носталгия.

Не след дълго двете превозни средства навлязоха в алеята пред къщата и спряха едно зад друго. Независимо от факта, че къщата вече беше тяхна, тя им се стори още по-внушителна от преди.