Робин Кук - Фатално лекарство

— Проблемът ни е прост — потърка ръце той. — Трябва да открием човек с нарушена татуировка, който не е обичал Ходжис. В градче като Бартлет това едва ли ще бъде Бог знае колко трудна задача.

— Има и един друг проблем — обади се с въздишка Дейвид. — И двамата останахме без работа, което означава, че не можем да си позволим хонорарите ви…

— Не говорете такива неща точно когато започва да става интересно — небрежно отвърна Калхоун.

— Съжалявам, но нещата се промениха — държеше на своето Дейвид. — Ние не само оставаме без средства, но по всяка вероятност съвсем скоро ще напуснем Бартлет. А това означава, че покрай другите неща със сигурност ще зарежем и тази история с Ходжис.

— Задръжте, не бързайте — вдигна ръка Калхоун. — Току-що ми хрумна една идея: ще работя безплатно. Тук става въпрос за вашата чест и моята репутация, освен това имаме всички шансове да заловим и един изнасилван, който отдавна тревожи болничния персонал. Какво ще кажете?

Дейвид поклати глава:

— Много щедро от ваша страна, но…

— Вече навлязох във финалната фаза на разследването — прекъсна го Калхоун. — От бармана Карлтън научих, че неколцина полицаи имат татуировки, Робъртсън също е сред тях. По тази причина отскочих до участъка и от дума на дума стигнахме до татуировките. Той с удоволствие ми показа своята, явно много се гордее с нея. Тя е на гърдите му — плешив орел, в ноктите си държи нещо като знаме с надпис „Уповаваме се на Бога“. За жалост (и съответно за негов късмет) татуировката се оказа напълно запазена. Въпреки това се възползвах от шанса и го разпитах за последния ден на Ходжис. Той потвърди това, което вече знаех от Мадлин Ганън — старият доктор е имал насрочена среща с него, която впоследствие е отменил. Според мен ключът на загадката държи Клара Ходжис, независимо че е живеела отделно от мъжа си. Двамата са разговаряли по телефона почти всеки ден и аз имам чувството, че отношенията им са били топли. Но както и да е… Сутринта се обадих на Клара и тя е готова да ни приеме… — Очите му очаквателно се спряха върху лицето на Анджела.

— Мислех, че се е преместила в Бостън — подхвърли Дейвид.

— Там е — кимна Калхоун. — Но това не ни пречи да я посетим, нали?

— Все още съм на мнение, че ние с Анджела трябва да зарежем тази история — поклати глава Дейвид. — Особено след всичко, което се стовари върху главите ни. А вие продължавайте, след като желаете…

— Може би не трябва да бъдем толкова категорични — погледна го Анджела. — Ами ако Клара Ходжис хвърли светлина върху клиничната картина на починалите пациенти? Вчера ти сам прояви интерес към подобна възможност…

— Това е вярно — призна Дейвид. Все още беше любопитен да разбере дали има сходство между пациентите на Ходжис и неговите. Но любопитството му не беше достатъчно, за да тръгне на гости на Клара Ходжис. Особено пък сега, след като го уволниха…

— Нека го сторим, Дейвид — усети колебанието му Анджела. — Имам чувството, че целият град е срещу нас и искам да отвърна на удара…

— Май не се чуваш какво говориш — изгледа я тежко Дейвид.

Анджела остави чашата си на масата, хвана Дейвид за ръкава и го побутна към хола.

— Извинете за момент — подхвърли тя към изненадания Калхоун.

— Прекрасно се чувам какво говоря! — извика тя в момента, в който вратата се затвори зад гърба им. — И харесвам идеята да се заловя за някакви позитивни действия, да имам кауза. Този град се опитва да ни натика под килима, точно както е постъпил с Ходжис. Но аз искам да разбера кой стои зад всичко това. А после можем и да си тръгнем, но ще го сторим с вдигнати глави!

— Мисля, че ставаш истерична — тежко въздъхна Дейвид.

— Наричай ме както щеш, но аз се чувствам наред — тръсна глава тя. — Нека направим един последен опит. Калхоун е убеден, че ще научим важни неща от Клара Ходжис. Дай да отидем и да я изслушаме…

Дейвид се поколеба. Рационалната му същност се противеше на целия план, но настоятелността на Анджела всъщност му допадаше. В крайна сметка той беше не по-малко обиден и гневен от нея.

— Добре, да вървим — каза на глас той. — Но първо ще се отбием в болницата да видим Ники…

Изричното желание на Калхоун да пътуват с неговия пикап беше другата изненада, която трябваше да преодолее. Но обяснението беше просто — дебелият детектив настояваше за това, за да може да си пуши на воля. В замяна на това нямаха притеснения да паркират директно пред входа на болницата, откъдето изтичаха по стълбите към отделението, в което лежеше Ники.