Робин Кук - Фатално лекарство

— Твоите глупости нищо не решават!

— Това означава ли, че твоите истерични сълзи вършат тази работа? — гневно откликна той.

За щастие и двамата проявиха благоразумие и спорът угасна преди да се е разгорял. Даваха си сметка, че всеки по свой начин търси изход от ситуацията.

— И тъй, какво ще правим? — отново попита Анджела.

— Първата ни работа е да отскочим до болницата и да видим Ники — рече Дейвид.

— Много добре — кимна младата жена. — Тъкмо ще направя опит да вляза при Хелън Бийтън.

— Това едва ли ще промени нещо — предупреди я Дейвид. — Сигурна ли си, че искаш нови емоции?

— Искам да се уверя, че тя е наясно с оплакването ми за сексуален тормоз! — отсече Анджела.

Хапнаха набързо и се отправиха към болницата. А когато пристигнаха там ги обзе едно доста особено чувство: за пръв път влизаха в огромната сграда без да бързат за никъде. Насочиха се към етажа на интензивното.

Ники беше добре и изгаряше от нетърпение да напусне отделението. През деня й беше интересно, но нощното оживление очевидно се отразяваше зле на съня й.

Не след дълго се появи и доктор Пилснър. Той потвърди, че детето ще бъде преместено в обикновена болнична стая в момента, в който се освободи някой от санитарите.

— А кога ще можем да си я приберем у дома? — попита Анджела.

— След няколко дни, стига нещата да се развиват както досега — отвърна педиатърът. — Искам да бъда сигурен, че няма да има рецидиви.

Дейвид остана при Ники, а Анджела се насочи към административното крило, където се намираше кабинетът на Бийтън.

— Ще звъннеш ли на Карълайн да ми донесе учебниците? — попита детето.

— Остави това на мен — неопределено отвърна той. Все още не смееше да каже на Ники за смъртта на приятелката й.

Забеляза, че леглото на Сандра е заето от някакъв възрастен мъж. Изтече половин час преди да набере смелост да влезе в дежурната стая и да потърси информация за пациентката си.

— Сандра Хашър почина тази нощ, малко след три — уведоми го един от администраторите на интензивното. Гласът му беше отегчен и равнодушен, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.

Сърцето на Дейвид пропусна един такт. С нейната смърт бройката на пациентите, изгубени за две седмици, стана шестима. Това вероятно е рекорд за Общинска болница „Бартлет“, мрачно си помисли той. Може би КМВ постъпи разумно като го уволни.

Отпусна се в едно от креслата на чакалнята, но в същия момент жена му излетя от кабинета на директора и шумно затръшна вратата след себе си. Очите й горяха с мрачен пламък, устните й бяха плътно стиснати. Профуча покрай Дейвид без да намалява ход и той беше принуден да хукне след нея.

— Предполагам, че е излишно да питам за резултата от срещата — промърмори той, докато излизаха през задната врата и се насочиха към паркинга.

— Резултатът е ужасен! — мрачно отвърна жена му. — Тя подкрепя изцяло решението на Уодли. Категорично отрича да е получила оплакването ми за сексуален тормоз, което лежи в дъното на цялата история!

— Как така ще отрича? — вдигна вежди Дейвид. — Нали ходи да разговаряш с доктор Кантор по този въпрос?

— Каза, че попитала Уодли и той отрекъл всичко — въздъхна Анджела. — Според него дори било обратното — аз съм била тази, която се опитвала да го съблазни!

— Типично за подобни случаи — поклати глава Дейвид. — Вината се хвърля върху жертвата. Господи, какъв мръсник!

— Бийтън заяви, че му вярва напълно, тъй като имал безупречна репутация. След което ме обвини в интригантство…

Прибраха се у дома и се проснаха в креслата на дневната. Бяха прекалено объркани и депресирани, за да предприемат каквото и да било.

Размърдаха се едва когато чуха пропукването на чакъла в алеята под тежестта на широки гуми. Камионетката на Калхоун спря пред задния вход, миг по-късно Анджела го въведе в хола.

— Донесох топли понички, за да отпразнуваме първия ден от ваканцията ви — бодро обяви той, плъзна се покрай Анджела и постави обемист пакет на масата в кухнята. — Ако вие направите по едно кафе, всичко ще бъде наред.

Дейвид мълчаливо се изправи на прага.

— Охо, я виж кой бил тук — промърмори Калхоун и започна да мести очи от единия към другия.

— Аз също съм във ваканция — унило го осведоми Дейвид.

— Сериозно? — учуди се Колхоун. — Слава Богу, че взех цяла дузина понички!

Присъствието на детектива беше като балсам за домакините, кафето също помогна. Не след дълго тримата вече се смееха на куриозните случки от полицейската кариера на Калхоун. После гостът предложи да се залавят за работа.