Робин Кук - Фатално лекарство

Детето беше очевидно доволно, че е извън интензивното. Единственото му оплакване беше свързано с факта, че го бяха сложили на едно старо легло, чиито електромоторчета за промяна на позицията не работеха. Долната му част можеше да се повдигне, но тази при главата — не.

— Каза ли на сестрите? — попита Дейвид.

— Казах им, но те само вдигат рамене — оплака се Ники. — А от тази позиция не мога да гледам телевизия…

— Това често ли се случва? — попита Анджела.

— За съжаление да — кимна Дейвид и й предаде думите на Ван Слайк за покупката на неподходящи легла. — Вероятно са искали да спестят някой долар и са купили най-евтините. Но спестеното отдавна е отишло за честите ремонти. Знаеш поговорката, нали? „Скъп на триците, евтин на брашното“…

След тези думи се обърна и излезе от стаята. Откри Джанет Колбърн и я попита дали Ван Слайк е уведомен за повреденото легло на детето.

— Разбира се, че е уведомен — отвърна сестрата. — Но нали го знаете какъв е…

Върна се при Ники и обеща, че ако до довечера леглото не е поправено, той лично ще се заеме с него. Анджела вече я беше информирала, че заминават за Бостън, но ще се върнат още следобед.

Излязоха от болницата и се качиха в камионетката на Калхоун. Не след дълго напуснаха града и се включиха в междущатската магистрала, която водеше на юг. Дейвид се чувстваше неудобно, не само поради твърдото окачване на камионетката. Кабината бързо се изпълни с тютюнев дим, въпреки полусваленото стъкло от страната на шофьора. Когато най-сетне откриха адреса на Клара Ходжис в Бек Бей, очите му упорито сълзяха.

Клара Ходжис се оказа напълно подходяща съпруга на заядливия доктор. Беше жена с едър кокал, намръщена физиономия и проницателни, дълбоко хлътнали очи.

Покани ги в хола, обзаведен с тежки викториански мебели. Дебелите пердета от виненочервено кадифе не пропускаха почти никаква светлина. Полюлеят и настолните лампи бяха включени, въпреки че беше едва обед.

Анджела се представи като клиентката, закупила някогашната им къща в Бартлет.

— Дано да се чувствате добре в нея — рече Клара. — За нас беше прекалено голяма вероятно защото бяхме само двама…

Дейвид с удоволствие прие чашата чай, която предложи домакинята. Очите му продължаваха да смъдят от пушенето на Калхоун в пикапа, гърлото му дращеше.

— Не бих казала, че посещението ви ме радва — рече Клара в момента, в който приключи със сервирането на чая. — Много съм разстроена от тези грозни разкрития, може би защото вече бях свикнала с мисълта, че Денис просто се е запилял нанякъде…

— Но несъмнено искате убиецът да бъде разкрит и наказан, нали? — подхвърли Калхоун.

— В момента това едва ли е от особено значение — поклати глава жената. — Следствия, процеси, ужасяващи подробности… Бих предпочела да не минавам през всичко това.

— Подозирате ли някого в убийството на съпруга си?

— Страхувам се, че кандидатите могат да се наредят на опашка — въздъхна Клара. — За Денис трябва да сте наясно с две неща: първо, той беше страхотен инат и не отстъпваше пред никого, което не означава, че нямаше и добри черти… Второ, беше абсолютно отдаден на болницата. Бързо влезе в конфликт с новата управа и особено с онази жена, която повикаха от Бостън да оглави администрацията. Мисля, че поне дузина хора са имали достатъчно основание да го премахнат, но едновременно с това не мога да си представя как някой от тях ще го направи на практика. Те бяха все доктори и бюрократи, които не обичат да си цапат ръцете с такива неща…

— Чух, че доктор Ходжис е знаел самоличността на нападателя със скиорската маска — подхвърли Калхоун. — Вярно ли е това?

— Поне така изглеждаше — кимна Клара.

— Споменавал ли е някакви имена пред вас?

— Не. Но постоянно повтаряше, че нападателят е свързан с болницата.

— Служител в нея?

— Не знам. Никога не навлизаше в подробности. Но веднъж подхвърли, че би искал да си поговори с него, за да го откаже от тези нападения…

— Дали го е сторил?

— Може би — сви рамене Клара. — Но на даден етап реши да сподели подозренията си с онзи ужасен човек Уейн Робъртсън. Помолих го да не прави това, тъй като бях сигурна, че ще се скарат. Робъртсън не обичаше мъжа ми. Така и стана. Денис не се вслуша в съвета ми да му изпрати писмо, или да сподели подозренията си по телефона. Вече ви казах, че беше голям инат…

— Това стана в деня на изчезването му, така ли? — присви очи Калхоун.

— Да — кимна Клара. — В крайна сметка Денис не се видя с Робъртсън, но това съвсем не стана защото се беше вслушал в съветите ми. Просто беше разстроен от смъртта на един от старите си пациенти и реши, че вместо да ходи при Робъртсън ще бъде по-добре да обядва с доктор Холстър.