Робин Кук - Фатално лекарство

— Пациентът се казваше Кларк Дейвънпорт, нали?

— Да — изненадано вдигна глава Клара. — Откъде знаете?

— Защо съпругът ви е бил толкова разстроен от смъртта на господин Дейвънпорт? — пренебрегна въпроса Калхоун. — Приятели ли бяха?

— По-скоро добри познати. Денис откри рака му навреме, а доктор Холстър проведе едно много успешно лечение, след което всички бяха убедени, че са се справили с това коварно заболяване. Но на даден етап работодателят на Кларк прехвърли осигуровките на служителите си към КМВ, малко след което господин Дейвънпорт умря…

— От какво умря? — обади се внезапно Дейвид. В гласа му прозвуча нетърпеливо нотка, която накара Анджела да вдигне глава.

— За съжаление не помня — въздъхна жената. — Дори не съм сигурна, че някой ми е казвал. Помня само думите на Денис, който беше категоричен, че не става въпрос за рака…

— Съпругът ви имаше ли и други пациенти, застигнати от внезапна смърт? — продължи с въпросите си Дейвид.

— В какъв смисъл?

— В смисъл хора със сериозни заболявания, които са били стабилизирани…

— О, да. Имаше доста такива. Беше много разстроен, тъй като всички бяха починали не от основното си заболяване, а от нещо друго. Твърдеше, че докторите на КМВ са некомпетентни.

Дейвид поиска копията от болничните картони, които жена му и Калхоун бяха направили в следственото отделение на Бърлингтън. Анджела започна да рови в чантата си, но детективът я изпревари, измъквайки сноп хартия от бездънните си джобове.

— Погледнете тези имена, госпожо Ходжис — подаде й листовете Дейвид. — Някое от тях да ви звучи познато?

— Ще трябва да си взема очилата — рече домакинята, стана и излезе от стаята.

— Защо се вълнуваш толкова? — прошепна Анджела.

— Успокой се, момче — обади се през масата и Калхоун. — Иначе има опасност да объркаме свидетелката си…

— Нещо започва да се оформя в главата ми — промърмори Дейвид. — Нещо, което никак не ми харесва…

Клара се върна преди Анджела да го попита за какво става въпрос. Взе в. ръка снопчето документи и го поднесе към очите си, въоръжени с очила за четене.

— Познавам тези хора — рече миг по-късно тя. — Чувала съм имената им стотици пъти, а повечето съм срещала и лично…

— Чух, че всички те са мъртви — подхвърли Калхоун. — Вярно ли е това?

— За съжаление да — кимна с въздишка Клара. — Точно като Кларк Дейвънпорт. Денис беше дълбоко разстроен от смъртта им. В продължение на доста дни чувах имената им постоянно…

— Всички те са починали неочаквано, така ли? — попита Калхоун.

— И да, и не… Искам да кажа, че смъртта ги настигна в най-малко очаквания момент. Сами можете да се уверите, че повечето от тях са били хоспитализирани поради заболявания, в които няма нищо фатално. Същевременно обаче, на даден етап всички без изключение са водили битка с някоя смъртоносна болест, най-често рак… В този смисъл смъртта им не е била напълно неочаквана…

Дейвид взе документите от ръцете й, прегледа ги набързо и вдигна глава:

— Нека си изясним нещо — рече той. — Това са приемните формуляри на хората, които влизат в болницата и умират там, нали?

— Мисля, че нещата стоят точно така — кимна Клара. — Оттогава измина доста време, но аз съм сигурна, че Денис ги е изискал точно по тази причина…

— И всеки от тези пациенти е прекарал по някое тежко заболяване, така ли? — продължаваше да настоява Дейвид. — Например тази жена, приета с диагноза синузит…

Клара взе листа и внимателно се взря в името, изписано най-горе.

— Да — убедено кимна тя. — Тя имаше рак на гърдата. Познавам я добре, заедно ходехме на църква…

Дейвид прибра формуляра, стана и се изправи до прозореца. Ръцете му механично дръпнаха завесата, очите му се насочиха към ленивото течение на река Чарлс, която минаваше само на няколко метра от къщата. Изглеждаше вглъбен в себе си, забравил напълно за останалите.

Анджела изпита леко притеснение от неучтивото поведение на мъжа си, но Клара го възприе съвсем спокойно и стана да допълни чашите им с горещ чай.

— Искам да ви задам няколко въпроса за нападателя на паркинга — обади се след известно време Калхоун. — Споменавал ли е доктор Ходжис нещо специфично за него? Например ръст, възраст, татуировки…

— Татуировки ли? — учуди се Клара, после се усмихна и поклати глава: — Не, никога не е споменавал подобно нещо.

В този момент Дейвид пусна завесата и рязко се обърна.

— Трябва да тръгваме! — напрегнато обяви той. — Веднага, още сега!