Робин Кук - Фатално лекарство

— Имате още една пациентка — рече Сюзън и остави болничния картон върху бюрото. — Една от нашите сестри, която работи на втория етаж.

Дейвид взе картона и тръгна към стаята за прегледи. Оказа се, че това е Бевърли Хопкинс — от нощните сестри в стационара, която беше виждал само един-два пъти.

— Какъв ви е проблемът? — попита с усмивка той.

Бевърли седеше на леглото за прегледи. Беше висока и слаба жена със светлокестенява коса и бледо лице, в ръцете си държеше бъбрековидна чинийка. Сюзън я беше снабдила с нея за в случай, че иска да повърне.

— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Уилсън — рече жената. — Мисля, че е грип. Щях да си остана вкъщи, но според вътрешните правила на болницата всички служители трябва да се отбият на консултация при вас…

— Затова съм тук — кимна Дейвид. — От какво по-точно се оплаквате?

Симптомите на Бевърли се оказаха идентични с тези на другите четири сестри от стационара: общо неразположение, неспокоен стомах и леко повишена температура. Дейвид й предписа почивка на легло без специални медикаменти, с изключение на умерена доза аспирин.

Приключил с прегледите, той напусна амбулаторията и се отправи към болничното крило за кратка обиколка на лежащоболните пациенти. Докато крачеше по коридора в главата му се появи една интересна мисъл: единствените пациенти с грипни симптоми бяха петте сестри, всички работещи в стационара на втория етаж. Спря на място и се запита дали този факт има някаква връзка с починалите му пациенти, които също бяха лежали в този стационар. Но там лежаха 90 процента от всички пациенти на болницата. Същевременно обаче нито една сестра от други отделения нямаше оплаквания от грип. Дори тези, които работеха в СО и Оперативния блок…

Продължи напред. Отново го обзе неприятното убеждение, че пациентите му бяха починали вследствие на някакво неизвестно инфекциозно заболяване, получено в болнични условия. Оплакванията на сестрите очевидно имаха връзка с него. Прибягвайки до изпитания диалектически метод, той си зададе един прост въпрос: дали не става въпрос за неизвестен вирус, който причинява само леко неразположение у здрави хора като стационарните сестри, но се оказва фатален за пациентите с отслабнала имунна система, преживели хемо- или лъчетерапия?

Въпросът му се стори напълно логичен, но когато направи опит да определи точното име на вируса с подобно въздействие, в главата му се появи бяло петно. Такъв вирус би трябвало да нанася поражения върху гастроентерологичния тракт, централната нервна система и кръвта. Което от своя страна би трябвало да го направи напълно познаваем за такъв специалист по инфекциозни болести, какъвто е доктор Мартин Хаселбаум…

Дали не става въпрос за натравяне, запита се той, спомнил си обилното слюноотделяне, от което се беше оплаквал Джонатън. То го беше накарало до помисли за живак, но тогава, както и сега, тази идея му се стори прекалено гротескна. Как би могла да се разпространи подобна отрова? Ако е по въздуха, оплакванията щяха да са далеч по-масови от четирима пациенти и пет медицински сестри… Но идеята за отрова продължаваше да носи известна степен на валидност, поне докато не бъде категорично отхвърлена от токсикологичните проби на Мери-Ен, които всеки момент трябваше да пристигнат от лабораторията.

Ускори крачка и скоро се озова на втория етаж. Пациентите му се чувстваха добре. Дори Доналд изглеждаше като нов след коригираната доза инсулин.

Приключил с визитацията, Дейвид се спусна на първия етаж и тръгна към лабораторията на Анджела. Откри я наведена над някакъв дозиметър, който очевидно беше блокирал.

— Свърши ли? — вдигна глава тя.

— Горе-долу…

— Как е Ейкинс?

— По-късно ще говорим — избегна прекия отговор Дейвид.

Анджела изпитателно го погледна.

— Наред ли си?

— Не, но сега не ми се говори…

Жена му се извини на техника, с когото оглеждаха апаратурата, после тръгна към дъното на просторното помещение.

— Сутринта имах малък сюрприз — прошепна тя, уверила се, че са далеч от чужди уши. — Уодли ми вдигна огромен скандал заради онази аутопсия…

— Съжалявам — промълви Дейвид.

— Вината не е твоя — сви рамене Анджела. — Този тип се държи отвратително, вероятно защото му отрязах квитанцията… Проблемът е там, че забрани лабораторната обработка на пробите.

— По дяволите! — въздъхна Дейвид. — Много ми се искаше да получа резултатите от токсикологията!

— Не се тревожи, ще ги получиш — леко се усмихна жена му. — Изпратих посявките в Бостън, а с тъканните проби се заех лично. Ако обещаеш да приготвиш вечерята за Ники, ще свърша с тях още тази вечер…