Робин Кук - Фатално лекарство

Анджела хукна към горния паркинг, просто защото обратния път беше отрязан от нападателя. Страхът й даде сили да тича като никога досега. Токчетата й звучно зачукаха по асфалта. Усещаше, че мъжът тича след нея, но не смееше да се обърне. Насочи се към волвото с една единствена мисъл в главата: пушката!

Захвърли куфарчето и бръкна за ключовете. Капакът на багажника рязко отскочи, ръцете й се протегнаха към опакованото в амбалажна хартия оръжие. Патроните се разпиляха, но тя успя да хване един и да го натика в магазина.

Тялото й рязко се завъртя, пушката се оказа опряна на хълбока. Но паркингът се оказа абсолютно пуст. Явно мъжът изобщо не беше хукнал подире й, а тя беше чула ехото от собствените си стъпки.

— Не можете ли да дадете по-добро описание? — попита Робъртсън. — „Доста висок“ и това е всичко, така ли? Как да заловим този тип, ако всички нападнати жени го описват по такъв начин?

— Беше тъмно — отвърна Анджела, правеща огромни усилия да не избухне. — Всичко се случи прекалено бързо, а и той си беше сложил скиорска маска…

— Но какво по дяволите сте търсели там посред нощ? Нали предупредихме всички сестри?

— Аз не съм сестра, а лекар — отвърна Анджела.

— И мислите, че този изнасилван прави разлика между сестра и лекарка, така ли?

— Казахте, че сте предупредили сестрите, но никой не е предупреждавал нас, лекарите — поясни със заплашителен тон Анджела.

— Все пак би трябвало да проявите повече благоразумие…

— Нима се опитвате да кажете, че това нападение е станало по моя вина?

Робъртсън не обърна внимание на въпроса й.

— Каква примка носеше?

— Нямам представа — тръсна глава Анджела. — Вече ви казах, че беше тъмно…

Робъртсън поклати глава и хвърли един изразителен поглед към помощника си:

— Ти твърдиш, че това е станало малко след като Бил е минал оттам с патрулната кола?

— Точно така — кимна другият. — Обиколил е и двата паркинга десетина минути преди инцидента.

— Исусе, вече не знам какво да правя! — простена Робъртсън и сведе очи към младата жена на стола: — Ако вие и другите като вас бяхте малко по-наблюдателни, този проблем отдавна щеше да е решен!

— Може ли да се обадя по телефона? — попита Анджела.

От гласа на Дейвид разбра, че го събужда от дълбок сън.

Обеща му до десет минути да си бъде у дома.

— Колко е часът? — попита той, после, очевидно направил справка със стенния часовник, моментално се разсъни: — Пресвети Боже! Вече минава един! Какви ги вършиш, по дяволите?

— Ще ти обясня всичко като се прибера — отвърна Анджела, прекъсна връзката и се обърна към Робъртсън: — Предполагам, че вече мога да си вървя, нали?

— Разбира се — кимна шерифът. — Ако си спомните още нещо, обадете се. Искате ли да ви закараме?

— Ще се справя и сама — отказа Анджела.

Десет минути по-късно вече прегръщаше Дейвид на прага на дома си. Той се ококори в момента, в който я видя да слиза от колата с куфарче в едната ръка и с пушка в другата. Не попита нищо за пушката, само я притисна към себе си.

Измина доста време преди Анджела да се изтръгне от прегръдката му. Тя свали мокрото си палто и тръгна към дневната с куфарчето и пушката в ръце. Дейвид мълчаливо я последва, като очите му не слизаха от оръжието. Тя седна на дивана, подви крака под себе си и въздъхна:

— Бих искала да се успокоя мъничко… Ще ми налееш ли чаша вино?

Той бързо изпълни желанието й, после попита не иска ли да хапне нещо. Тя само поклати глава, стисна чашата между дланите си и бавно отпи.

После започна да разказва за нападението. Силите й не стигнаха за сбитото резюме, което беше решила да направи. В един момент млъкна, от очите й се затъркаляха сълзи. Дейвид седна до нея и я прегърна. Горчиво съжаляваше, че я беше оставил сама до толкова късен час.

Пет минути по-късно Анджела възвърна самообладанието си, преглътна сълзите и продължи разказа. Когато стигна до реакцията на Робъртсън, в душата й отново припламна гняв.

— Този тип пак ме вбеси! — изръмжа тя. — Държеше се така, сякаш аз съм виновна за всичко!

— Наистина е гадняр — кимна Дейвид.

Анджела вдигна куфарчето и му го подаде.

— В крайна сметка май ще излезе, че всичко е било напразно — мрачно промълви тя. — Пробите не показаха нищо особено… Няма туморни образувания в мозъка, забелязва се единствено леко периваскуларно възпаление с неизвестен произход. Увредени са известно количество неврони, но този процес би могъл да настъпи и след смъртта…