Робин Кук - Фатално лекарство

— Значи няма следи от инфекциозно заболяване, така ли? — вдигна вежди Дейвид.

— Донесох пробите, за да се увериш сам, стига да искаш — отвърна с въздишка Анджела.

— Гледам, че носиш и пушка — подхвърли той.

— Внимавай, защото е заредена — отвърна младата жена. — Няма от какво да се безпокоиш. Утре ще запозная Ники с всички правила за безопасност.

Последните й думи потънаха в трясъка на счупено стъкло, последван от гръмогласния лай на Ръсти. Дейвид механично стисна пушката, а кучето изскочи от стаята на Ники и се втурна надолу по стълбите.

— Предпазителят е непосредствено над спусъка — шепнешком рече Анджела.

Тръгнаха на пръсти към коридора, който водеше в тъмния хол на долния етаж. Дейвид протегна ръка към електрическия ключ и миг по-късно помещението се обля в ярка светлина. Четири от цветните стъкла на витража към верандата бяха разбити заедно с рамките. На пода лежеше тухла, около която беше увито копие на вече познатото анонимно предупреждение.

— Ще повикам полиция! — отсече Анджела. — Това вече е прекалено!

Седнаха да чакат пристигането на патрула и Дейвид направи опит да я успокои.

— Предприемала ли си нещо ново по аферата Ходжис? — попита след известно време той.

— Не — зае защитна поза тя, после се замисли и добави: — Всъщност, чух се с главния областен патолог…

— Обсъждала ли си проблема с някой друг?

— С Робъртсън, но това стана по негова инициатива…

— Тази вечер? — вдигна вежди Дейвид.

— Не, днес следобед. Ходих да купя пушката и се отбих в участъка.

— Но защо? — учуди се Дейвид. — Мислех, че след вчерашния инцидент пред църквата едва ли ще имаш нервите да говориш с този човек.

— Реших да му се извиня, но и това се оказа грешка — унило призна Анджела. — Окончателно се убедих, че Робъртсън няма намерение дори да си мръдне пръстта за разкриване на престъплението.

— Моля те, Анджела! — простена Дейвид. — Крайно време е да престанем да се бъркаме в тази история с Ходжис! Бележката на вратата беше нещо невинно, но тухла във витража вече е съвсем друга работа, не мислиш ли?

Зад стъклото блеснаха фаровете на полицейската кола, която влезе в алеята и спря пред къщата.

— Слава Богу, че не е Робъртсън — въздъхна Анджела в момента, в който успя да зърне лицето на приближаващия се полицай.

Униформеният се представи с името Бил Морисън. Веднага пролича, че не проявява особен интерес към инцидента в дома на семейство Уилсън. Зададе само онези въпроси, които му бяха нужни за попълване на официалния формуляр, после стана да си върви. Анджела изненадано го попита дали няма да прибере тухлата, с която бяха счупили прозореца.

— Няма нужда — отвърна Морисън.

— Няма ли да я изследвате за отпечатъци? — изненада се и Дейвид.

Ченгето бавно огледа лицата на домакините, в очите му се появи недоумение.

— Отпечатъци ли?

— Какво толкова се чудите? — кипна Анджела. — Нима не сте чували, че от подобни предмети се снемат пръстови отпечатъци?

— Не си спомням да сме изпращали подобно нещо в лабораторията на щатската полиция — неуверено промърмори Морисън.

— Ще ви донеса една торбичка, просто за всеки случай — рече Анджела, отскочи до кухнята и се върна с някакво пластмасово пликче. Пръстите й ловко го обърнаха наопаки, хванаха тухлата през него и я обърнаха вътре.

— Ето, вземете — подаде го на полицая тя. — Сега вече сте готови за работа, разбира се ако решите, че все пак искате да разкриете едно тежко престъпление…

Бил Морисън само кимна с глава и тромаво се насочи към патрулната кола. Анджела и Дейвид останаха на прага, докато светлините му се стопиха в мрака.

— Нещо започвам да губя доверието си в местната полиция — промърмори Дейвид.

— Аз пък никога не съм го имала — добави Анджела.

— Питам се кой ли е отговорен за тази тухла в прозореца ни, особено като се има предвид, че си говорила единствено с Робъртсън — замислено подхвърли той.

— Нима допускаш, че това е работа на полицията? — вдигна вежди Анджела.

— Не ми се ще да вярвам, че ще стигнат чак дотам — поклати глава Дейвид. — Но е ясно, че знаят повече, отколкото споделят с нас. Полицай Морисън съвсем не беше изненадан от инцидента…

— Започвам да мисля, че този град не е онова приказно място, за което го взехме в началото — въздъхна Анджела.

Дейвид отиде в пристройката да потърси парче шперплат за счупения витраж. Когато се върна, завари жена си на масата пред чиния сирене.

— Това ли ти е вечерята?