Робин Кук - Фатално лекарство

— Чух за този инцидент — кимна Дейвид. — Защо не отскочите дотук още сега? Ще ви прегледам веднага.

— Добре, тръгвам — с облекчение отвърна Сандра.

Абсцесът се оказа сериозен. Бузата на младата жена беше отекла, а лимфните възли на шията се бяха превърнали в твърди и доста внушителни бучки. Дейвид й премери температурата, която действително беше тридесет и девет.

— Най-добре е да останете на лечение в болницата — предложи той.

— Не мога — поклати глава Сандра. — Имам страшно много работа, а на всичкото отгоре десетгодишният ми син лежи у дома с дребна шарка.

— Организирайте някой да го гледа — не отстъпи Дейвид. — Не мога да ви пусна с този оток, който е истинска бомба със закъснител.

После обясни, че възпалението е твърде близо до мозъка и затова е особено опасно.

— Ако инфекцията засегне централната нервна система, положението ви ще стане изключително тежко — приключи той. — Трябва да ви поставя на система със силни антибиотици, защото работата е сериозна.

— Добре, убедихте ме — въздъхна Сандра.

Дейвид позвъни в приемното да ги предупреди за постъпването на новата пациентка, после написа рецептата и я отпрати.

Анджела се чувстваше ужасно, на прага на изтощението. Изпи няколко чаши кафе, но почти без ефект. Беше успяла да задреме едва в три след полунощ, но сънят й беше лек и разпокъсан от непрестанни кошмари. Отново й се яви разложеният труп на Ходжис, над който надничаше лицето на нападателя от паркинга, скрито зад зловещата скиорска маска.

Когато най-сетне се надигна с изненада установи, че Дейвид вече е тръгнал за работа.

Започна да се облича и със съжаление си спомни за обещанието да не се занимава повече с убийството на Ходжис. Просто не виждаше как може да го изпълни.

Какво ли става с Фил Калхоун, запита се тя. Не беше го чувала от деня, в който го нае за разследването. Вероятно все още се занимаваше със събиране на сведения, но би могъл да й звънне, за да каже до къде е стигнал.

След кратко колебание набра домашния му номер, но насреща се включи телефонният секретар. Затвори без да му оставя послание и слезе долу. Ники беше разтворила някакъв учебник на коленете си.

— Хайде горе, време е за прочистване на дробовете — разпореди се Анджела.

— С татко вече направихме процедурата — отвърна Ники.

— Наистина ли? — учуди се Анджела. — А закусихте ли?

— Да.

— В колко часа сте станали? — продължаваше да се удивлява Анджела.

— Някъде около четири — отвърна детето.

Това означава, че Дейвид е в тежка депресия, моментално съобрази Анджела. Но защо е вдигнал посред нощ и детето?

— Как изглеждаше баща ти сутринта? — попита на глас тя, последвала Ники в дневната.

— Добре. Преди малко се обади, но ти беше в банята. Каза, че Карълайн е добре и следобед ще мога да я видя.

— Отлична новина! — възкликна Анджела.

— Каза да ти напомня и за пушката — добави Ники. — Държеше се странно, сякаш не съм виждала пушка…

— Тревожи се. Огнестрелното оръжие е опасно, особено когато е в ръцете на деца… Статистиката сочи за хиляди нещастни случаи годишно…

Отиде да донесе пушката от антрето, извади патрона от магазина и показа на Ники как да разбере когато оръжието е празно. След това преминаха на сухи тренировки. В продължение на половин час детето щракаше със затвора и натискаше спусъка, а веднъж му беше позволено дори да вкара патрон в магазина и да го извади обратно. След като инструктажът приключи, преминаха към практиката. Излязоха на двора, свърнаха зад масивната постройка на обора и гръмнаха по веднъж. Ники се оплака от отката на пушката, разтърка натъртеното си рамо и обяви, че стрелянето изобщо не й харесва.

Прибраха се у дома и Анджела я предупреди никога да не докосва пушката без разрешение.

— Бъди спокойна, не искам да имам нищо общо с това гадно желязо — отвърна детето и отново опипа рамото си.

Не след дълго тръгнаха да излизат. Времето беше топло и Ники помоли да отиде на училище с колелото. Анджела се съгласи и остана да гледа след нея. Слава Богу, че този град се отразява добре поне на детето, рече си тя.

Скоро и тя тръгна за работа. Паркира волвото на едно от запазените места близо до входа на болницата, поколеба се за миг, после отстъпи пред изкушението да огледа мястото, на което я бяха нападнали през нощта. Лесно откри стъпките си в калната земя между дърветата, които разделяха двете асфалтирани площадки. Видя и мястото, на което беше паднала, включително дълбоката диря от примката на нападателя. Клекна и прокара пръсти по ръбовете. В сърцето й помръдна хлад. Металната жица беше оставила следа с дълбочина от десетина сантиметра. В ушите й отново прозвуча заплашителното свистене.