Робин Кук - Фатално лекарство

— В клиниката се оформя нов конфликт — рече с въздишка Бийтън. — Рентгенолозите и невролозите са се хванали гуша за гуша по въпроса кой има право да разчита скенерните снимки, особено тези на черепа…

— Шегуваш се! — облещи се Трейнор.

— За съжаление не ми е до шеги. Ако им дадем оръжие, положително ще се изпозастрелят. В случая става въпрос за най-лошата от всички възможни комбинации — между пари в брой и професионална чест…

— Проклети докторчета! — промърмори с отвращение Трейнор. — Не могат да бъдат единодушни по нито един въпрос! Ако питате мен, всички до един са параноици!

— Това ми напомня за М.Д.91 — въздъхна Бийтън. — Научих, че възнамерява да съди болницата…

— Нека ни съди! — гневно отсече Трейнор. — До гуша ми дойде от такива като него. До гуша ми дойде дори от проклетата им деликатност, включително от настояването им да слагаме кодирани имена на всеки компрометиран медик! Самият израз „компрометиран медик“ мирише на евфемизъм, не мислите ли? — Помълча малко, огледа лицата на присъстващите и добави: — Нещо друго?

— Вчера следобед имах едно интересно посещение — обади се Шерууд. — Частен детектив на име Фил Калхоун.

— Той се отби и при мен — кимна Трейнор.

— Разпитваше за Ходжис и това ме направи нервен — сбърчи вежди Шерууд.

— Мен също — кимна Трейнор.

— А при мен не е идвал — обади се Бийтън.

— Кой го е наел? — попита Шерууд.

— Зададох му този въпрос и той даде да се разбере, че работи от името на семейството. Звъннах на Клара, но тя отрече изобщо да познава човек на име Калхоун. После се свързах с Робъртсън и от него разбрах, че Калхоун е ходил в полицията. Той мисли, че частното ченге е наето от Анджела Уилсън, нашата нова патоложка.

— Логично — кимна Шерууд. — Тя беше при мен, очевидно разстроена от откриването на трупа в мазето й.

— Нещата около тази жена се развиват доста любопитно — проточи Бийтън. — Първо откриват труп в къщата й, после я нападат на паркинга…

— Може би това нападение ще я накара да забрави интереса си към случая Ходжис — промърмори Трейнор. — И това би било от полза за всички…

— А какво ще стане ако Фил Калхоун разкрие убиеца? — обади се Колдуел.

— Това ще ни донесе сериозни неприятности — въздъхна Трейнор. — Но оттогава изтекоха близо осем месеца, следите отдавна са заличени…

Закуската приключи и Трейнор изпрати Хелън Бийтън до колата й. Стори го нарочно, просто за да я попита докъде са стигнали в личните си отношения.

— Промяна при мен няма — отсече Бийтън. — А при теб?

— В момента не мога да се разведа с Джаклин — въздъхна Трейнор. — Ще мислим за това когато синът ни завърши колежа…

— Много добре — кимна Хелън. — Тогава пак ще говорим… Скочи в колата, завъртя стартерния ключ и рязко потегли. От устата й се откъсна сподавена ругатня.

Дейвид приключи с прегледите и прекоси коридора към частния си кабинет. Зад бюрото се беше настанила Ники с някакво медицинско списание в ръце. Винаги изпитваше удовлетворение от факта, че дъщеря му проявява интерес към медицината. Надяваше се един ден това да се изрази в нещо по-сериозно.

— Готов ли си? — вдигна глава Ники.

— Да вървим — кимна той.

Само няколко минути им бяха необходими, за да стигнат до етажа на стационара. Карълайн ги зърна на прага и лицето й светна. Удоволствието й се усили от факта, че Ники не беше забравила да донесе учебниците, за които беше помолила. И тя, като Ники, беше отлична ученичка.

— Виж какво мога — гордо подвикна Карълайн, хвана металната пречка над леглото и се повдигна на ръце.

Дейвид изръкопляска. Никога не беше допуснал, че в слабичките ръце на това момиченце се крие толкова много сила. После огледа ортопедичното легло, в очите му се появи леко учудване. Вероятно бяха сложили Карълайн в него с единствената цел да й осигурят някакво забавление.

— Отивам да хвърля едно око на пациентите си — обяви той, поклати пръст пред носа на Ники и добави: — И не смей да тероризираш сестрите, защото веднага се връщам!

— Няма — отвърна детето и щастливо се изкиска. Карълайн се присъедини към нея.

Дейвид тръгна по коридора към стаята на Доналд Андерсън. Не беше разтревожен за него, тъй като само преди час-два се беше информирал за състоянието му. Сестрите докладваха, че нивото на кръвната захар е нормално, а стомашното неразположение постепенно отминава.

— Как сте, Доналд? — бодро подвикна той, изправил се до леглото.

Пациентът лежеше по гръб, главата му беше повдигната на две дебели възглавници. Очите му бавно се извъртяха към Дейвид.