Робин Кук - Фатално лекарство

В Бартлет нямаше оръжеен магазин, но в железарията на Стейли се предлагаха известно количество огнестрелни оръжия. Тя обясни за какво става въпрос и господин Стейли веднага я разбра. Попита за каква цел й трябва оръжието. Тя отвърна, че иска нещо за домашна самозащита и той й предложи пушка.

Изборът беше направен за по-малко от четвърт час — една хидравлична пушка-помпа с автоматично презареждане. Господин Стейли й показа как се действа с нея, като особено наблегна на предпазителя. След което й препоръча да изчете упътването.

Анджела тръгна към колата с пакета в ръце. Въпреки дебелата амбалажна хартия всеки можеше да разбере какво точно си е купила. За пръв път в живота си притежаваше огнестрелно оръжие. В другата й ръка се поклащаше торбичка с амуниции.

Остави покупката в багажника с видимо облекчение. Преди да седне зад волана очите й неволно се спряха на тухлената сграда на полицейския участък, която се издигаше на две крачки — отвъд зелената площ на градския парк. От конфронтацията й с Робъртсън беше изминало едва едно денонощие, в душата й продължаваше да тежи чувството на вина.

Дейвид беше напълно прав като я упрекна, че си е създала могъщ враг в лицето на началника на полицията.

Затръшна вратичката и се насочи натам. Робъртсън я прие, но преди това я накара да чака десетина минути.

— Дано не ви отнемам от времето — каза тя, когато най-сетне я поканиха.

— Няма нищо — промърмори шерифът.

— Ще бъда съвсем кратка…

— Аз съм обществен служител и приемането на граждани влиза в служебните ми задължения — хладно я уведоми Робъртсън.

— Искам да ви се извиня за вчера — промълви Анджела.

— Така ли? — погледна я с изненада дебелият полицай.

— Поведението ми беше меко казано неучтиво, за което искрено съжалявам. Очевидно съм било доста разтърсена от факта, че в мазето ми беше открит труп…

— Е, радвам се, че сте се осъзнала — усмихна се доволно Робъртсън. — Повярвайте, че наистина съжалявам за Ходжис. Следствието продължава, а аз поемам грижата да ви уведомя в момента, в който научим нещо ново…

— Тази сутрин вече има нещо ново — подхвърли Анджела, след което поясни, че според заключенията на съдебния патолог има вероятност убиецът на Ходжис да е белязан с петна от убождане на молив по ръцете.

— Молив ли? — вдигна вежди Робъртсън.

— Да — кимна Анджела, после запретна ръкав и му показа едно тъмно петънце на китката си. — Нещо като това… Аз самата си го направих, докато бях в трети клас.

— Разбирам — кимна Робъртсън и на лицето му се появи хитра усмивка. — Благодаря за тази информация.

— Реших, че трябва да я споделя с вас — отвърна на усмивката Анджела. — Съдебният патолог е направил ДНК-тест на кожата под ноктите на Ходжис. Заключението му е, че тя принадлежи на убиеца.

— Много хубаво — продължаваше да сияе шерифът. — Но проблемът при тези сложни ДНК-тестове е там, че те не струват пукната пара без наличието на заподозрян…

— В едно малко английско градче са открили сериен изнасилвач чрез ДНК-тест на всички негови жители — подхвърли Анджела.

— О, моля ви! — направи гримаса Робъртсън. — Представяте ли си какво ще направи Движението за граждански права, ако опитам подобно нещо тук, в Бартлет?

— Не ви предлагам да го правите — сви рамене Анджела. — Просто исках да знаете за този тест…

— Благодаря, че се отбихте — сложи точка на разговора шерифът.

Изчака младата жена да напусне канцеларията и вдигна слушалката. Пръстът му натисна един от бутоните за автоматично набиране.

— Няма да повярваш, но мадамата продължава да рови — промърмори той, когато насреща вдигнаха. — Захапала е случая като кокал!

Анджела се почувства по-добре. Беше доволна, че е изяснила отношенията си с шерифа, макар и да не хранеше илюзии, че нещата са са променили. Интуитивно чувстваше, че този човек няма да си мръдне пръста за разрешаване на загадката около смъртта на Ходжис.

Паркингът на долното ниво в близост до вратата беше изцяло зает. След като направи едно кръгче и не откри свободно място, тя се принуди да мине горе. Намери място за волвото чак в дъното. Оттам до входа на болницата имаше преход от цели пет минути.

— Днес не ми е ден — промърмори тя, докато буташе вратата.

— Покритият паркинг дори няма да се вижда откъм центъра — каза раздразнено Трейнор. Вече от доста време разговаряше по телефона с Нед Банкс, главният болничен настоятел. — Не, не! Съвсем няма да прилича на бункер от времето на Втората световна война. Защо не отскочите до болницата? Ще ви покажа макета и веднага ще се уверите, че става въпрос за едно доста красиво съоръжение. Да, то ни е съвсем належащо, особено ако искаме да превърнем болницата в референтен медицински център за целия щат!