Робин Кук - Фатално лекарство

Жуженето на пейджъра го изтръгна от тези мрачни мисли. Погледна екранчето с течни кристали и скочи на крака. Търсеха го от Спешното отделение. Върна болничните картони и забърза надолу по стълбите.

Оказа се, че става въпрос за Доналд Андерсън, един от редовните му пациенти, който страдаше от тежка форма на диабет. Именно на диабета се дължаха и честите му оплаквания. Още с влизането си в приемната Дейвид разбра, че кръвната захар на Доналд отново е извън контрол. Човекът беше замаян и почти в безсъзнание.

Нареди спешно измерване на захарта и включване към система. Размени няколко думи със съпругата на болния Шърли Андерсън, защото тъй и тъй трябваше да изчака резултатите от лабораторията.

— Има проблеми от една седмица насам, но упорито отказваше да дойде да се прегледа — оплака се Шърли.

— Мисля, че ще се наложи да го хоспитализираме — поклати глава Дейвид. — Ще ни трябват няколко дни, за да овладеем кризата.

— Надявам се да го сторите — въздъхна жената. — У дома ми е трудно, освен това трябва да се грижа и за децата…

Показателите на кръвната захар бяха толкова високи, че Дейвид дори се учуди на сравнително доброто състояние на Доналд. При такива показатели пациентите обикновено отдавна са в кома. Тръгна обратно към леглото на болния с намерението да поговори с него. Спря се рязко, просто защото в едно от леглата-колички по пътя си зърна личицето на Карълайн Хелмсфорд, приятелката на Ники. До нея стоеше доктор Пилснър.

Веднага тръгна натам и се изправи над главата й. Очите на детето гледаха умолително, върху устата му имаше кислородна маска, а кожата на лицето беше посивяла.

Доктор Пилснър преслушваше гърдите. Направи му знак да почака, свали накрайниците на стетоскопа от ушите си и го дръпна настрана.

— Зле е бедничката — въздъхна той.

— Какво й е?

— Обичайното задръстване на белите дробове. За съжаление придружено от висока температура…

— Ще я хоспитализирате ли?

— На всяка цена. Вие знаете по-добре от всеки друг, че не можем да поемаме рискове при подобни усложнения.

Дейвид кимна и отново премести поглед към трудно дишащото дете. Слабичката му фигурка изглеждаше трогателно дребна в голямото легло-количка. В сърцето му помръдна тревога за Ники. Страдаща от същото заболяване, тя лесно би могла да се окаже просната на подобна носилка…

— Търсят ви от кабинета на главния съдебен лекар — обяви една от секретарките, надникнала през вратата. Анджела кимна и вдигна слушалката.

— Надявам се, че не съм прекъснал нещо важно — рече Уолт.

— Не, няма от какво да се тревожите.

— Сдобих се с едно-две неща относно състоянието на Ходжис. Още ли проявявате интерес към този случай?

— Абсолютно — отвърна Анджела.

— В очната течност имаше доста голяма концентрация на спирт — обяви Уолт.

— Така ли? — учуди се Анджела. — Не знаех, че това може да се установи след толкова дълъг период от време.

— Не е трудно, стига течността да се е запазила — поясни Уолт. — Самият спирт е сравнително стабилен. И още нещо — направихме ДНК-тест на кожата под ноктите на трупа и вече сме сигурни, че тя принадлежи на друг човек — по всяка вероятност на убиеца.

— А онези миниатюрни парченца карбонизирано вещество по кожата? — попита Анджела.

— Честно казано, не съм се замислял много-много за тях — призна с лека въздишка Уолт. — Но вече съм убеден, че те не са попаднали там по време на борбата. Главно защото става въпрос за дермис, а не за епидермис. Може би са резултат от старо нараняване. Аз самият имам такива, получих ги още като ученик от дупчене с молив…

— И аз имам едно такова петънце, но на дясната длан — кимна Анджела.

— Трябва да ви се извиня за забавянето, но имам много друга работа — добави съдебният патолог. — А и никой не ме притиска — нито от прокуратурата, нито от щатската полиция… Нещо, което е доста странно, особено на фона на другите случаи, с които са ни затрупали.

— Разбирам — кимна Анджела. — Но аз продължавам да се интересувам от случая Ходжис и ще ви моля да ме информирате за всичко, което откриете…

Остави слушалката и се замисли. Дали Фил Калхоун е надушил нещо? Не беше го чувала от момента, в който се видяха и тя му връчи известна сума като аванс. Мислите за Калхоун и Ходжис й напомниха за безпомощното чувство, което беше изпитала в къщата при отсъствието на Дейвид.

Погледна часовника си и с лека изненада установи, че е дошло време за обед. Изключи микроскопа, грабна палтото си и тръгна към паркинга. Все още държеше на идеята да се сдобие с някакво оръжие.