Кетрин Куксън - Годината на девствениците

— Няма да правим нищо. Хайде. Има си граници и ако аз бях по-разумен, щяхме отдавна да сме долу.

Но когато стигнаха да вратата с израз на предизвикателство, там се появи не някой друг, а Джо, който тихо им каза:

— Аз съм начело на групата търсачи. Хайде, наблизо има изход. Всички са в дневната и разглеждат подаръците, но се наложи да се поведе разговор. — Той се обърна към Анет. — Разгорещено ли беше?

Тя поклати глава:

— Не, аз излязох когато започнаха да плюят Мария Тоулит, на което, предполагам се е противопоставила мисис Престън, тъй като те са много близки.

— Аха, ясно. Сега — той им кимна — ме послушайте и не ме гледайте така. И да не слезете долу хванати за ръка. И без това цял ден нещо пуши, да няма пожар накрая.

Те се смееха, а той ги избута пред себе си. Щом Дон каза: „По-скоро да идва събота! По-скоро да идва събота!“ Анет добави: „Амин! Амин!“ и двамата останаха съвсем изненадани, че големият Джо, техният приятел и съюзник, жадуваше за тази събота така силно, както и те, ако не и повече.

Беше единайсет часа. В къщата бе тихо. Уинифред се беше оттеглила в стаята си. Джо и Стивън също бяха горе. Лили преди половин час слезе в партера, а Пеги току-що бе казала „лека нощ“ на път за таванската си стая В кухнята беше само Маги и той знаеше, че тя ще му се зарадва, а той имаше нужда от тази радост. О, колко много му липсваше тази радост! Но не можеше да си позволи това, защото в душата му беше настъпил смут: как би свършило всичко, ако си го позволеше? Положението в къщата щеше да стане непоносимо, тъй като не беше майстор в прикриването на чувствата си.

Не се чувстваше изморен. Никога не се чувстваше изморен през нощта; умората усещаше винаги сутрин, когато трябваше да стане от леглото.

Влезе в предверието, свали си една връхна дреха от закачалката, след като я облече тихо излезе от къщата и тръгна по пътя. Във въздуха се усещаше есенната хладина; скоро щяха да дойдат дългите тъмни нощи. И това много приличаше на неговия живот, помисли си той, една дълга тъмна нощ. Но сега пламна един огън и той копнееше да се сгрее на него. Малко странно, въпреки всичко, но се срамуваше от това желание.

Вървеше бавно по пътя. В далечината се виждаха светещите лампи на пътната врата. Това означаваше, че Бил и Лили още не бяха си легнали.

Беше приближил пристройката, в която живееха те, когато страничната врата се отвори и Бил Уайт излезе, спря се за малко и каза:

— Малко ме поизплашихте, сър.

— Само глътка въздух, преди да си легна, Бил.

— Гостите ви си тръгнаха рано.

— Да, да, вечерта приключи. Хладничко, нали? Скоро ще дойде зимата.

— Наистина, сър. Аз я обичам. Предпочитам я — слагам си краката на решетката на камината, запалвам си лулата, вземам си книжката. Никога не мога да направя това през лятото.

— Да, разбирам те. Мисля, че всички сезони си имат по нещо хубаво.

Бил вървеше редом с него към отворената порта, където от двете й страни високо в горния край на двете каменни колони блестяха електрически лампи, а решетките от ковано желязо върху тях разпръскваха светлината чак до средата на пътя. Двамата спряха до портата и се умълчаха, докато Бил не каза почти шепнешком:

— През деня трябваше да мина с колата по Дейл Стрийт, сър.

Даниъл за секунда остана неподвижен, после бавно обърна главата си и погледна лицето срещу него и тихо попита:

— Често ли минаваш по Дейл Стрийт, Бил?

— Два пъти досега, но без да загрея.

— Кога беше това? Искам да кажа скоро ли беше?

— Миналата седмица, два пъти.

— Това нещо ново ли е? Да… да не би да са ти поръчали нещо друго?

— Ново, сър, въпреки, че ме разпитваха.

Даниъл погледна през пътя към обширните поля, които лампите на портата едва осветяваха и си мислеше дали някога тя ще престане. И в какво положение беше изпаднал този човек, който трябваше да изпълнява прищевките на господарката си, докато беше в съюз с господаря. Гласът му беше плътен, промълви:

— Благодаря ти, Бил.

— Няма нищо, сър.

Тъкмо се канеше да свие обратно по пътя и да се прибере и чу бръмченето на приближаваща кола. Звукът му беше познат и щом колата намали срещу портата, той тръгна към нея, а когато тя спря, се наведе и попита:

— Какво правите навън по това време, Отче?

— Както обикновено, бях по работа. Гости ли си имал? — Той посочи светлините.

— Да, заминаха си. Ще влезете ли да пийнем нещо?

— Щом ме каниш, ще вляза. Само преди няколко минути всичко, което исках, беше леглото ми. Скачай вътре!