Кетрин Куксън - Годината на девствениците

— Ще ви кажа, Отче, аз се погрижих за това.

— Ти! Трябваше да се досетя, че имаш пръст в тази работа, тъй като тя никога няма да пусне юздите по собствено желание. Спомням си че ходеше да гледа как играе футбол в събота и го изчакваше, за да го откара в къщи, ако ще и сняг или град да валеше.

— Да, за да не би някое момиче да го заговори. А най-новото знаете ли, Отче? Какво мислите ме накара да направя тази вечер?

— Нямам представа, Даниъл. Казвай!

— Тя не просто ме помоли, а настоя да отида и да разбера дали той е девствен.

— О, не. Не може да бъде! — свещеникът се разсмя.

— Смейте се, Отче, но е така.

— Какво я е прихванало?

— Каквото винаги я прихваща. Тази нейна мания да го държи здраво до себе си, докато е жив. Чист и неопетнен, за нея той е такъв. Знаете ли, откакто той се роди и тя разбра, че е здрав, престана да се занимава със Стивън и Джо; всъщност и двамата не ги обича, независимо, че причините са различни.

Отец Рамшоу поклати глава и бавно каза:

— Но дори и да я напуснеш, не можеш да се разведеш. Нали знаеш?

— Това е без значение за мен, стига да има разстояние между нас, повече разстояние, защото, както знаеш, не съм спал с нея от години; тя дори се изплъзва от ръката ми.

Старият свещеник въздъхна:

— Лоша работа. Но господ понякога върши странни неща: след съботата, когато тя разбере, че е загубила Дон, може да се обърне към теб.

— Не е възможно, Отче. — Даниъл се пресегна, напълни чашите с уиски и подаде едната на свещеника:

— Не бих го понесъл. Наистина, не бих. След толкова много време, не. О, не, казвам ви няма да има никакво помирение.

— А с Джо какво ще стане? Ще осъществиш ли плановете си?

— О, Джо е човек на място, той ще подреди живота си, както е решил. В момента е на добра работа като счетоводител в разгара на силите си. Освен това си има свое собствено жилище. Понякога с цели дни не идва в главната постройка даже и за да се храни. Не се притеснявам за Джо, той ще се оправи сам.

— Да, Джо е добро момче, но никой не може да се справи сам в този живот, Даниъл. Ти ме подсещаш, че ще трябва да се грижа за него; напоследък не си изпълнява задълженията; вече втора неделя не съм го виждал на литургия. А може да е бил пък при отец Коуди. Можеше да поразпитам, но не го направих. Колкото по-рядко разговарям с този проклетник, толкова по-добре.

Той отпи от уискито, после се засмя:

— Аз съм грешник, момчето ми. Но само ти и господ знаете това. Пази го в тайна. Уискито ти е много хубаво, Даниъл, но не трябва да пия повече, ако не искам да се прибера в къщи с песен, защото, ако щеш вярвай, отец Коуди ще ме накара да застана на колене и ще ме потупва по гърба с думите: „Повтаряй след мен: Дяволът е в алкохола. Дяволът е в алкохола. Дяволът е в алкохола.“

Двамата се засмяха и свещеникът продължи:

— Обзалагам се, че ще постъпи така, защото ми напомня на сестра Катрин. Те биха могли да бъдат майка и син, тъй като се отнасят по един и същи начин с всички, които изпускат службата. Тя постъпваше така с младежите. Веднъж я видях да потупва по главата едно нещастно малко дяволче за някаква лоша постъпка и при всеки удар викаше: „Кажи: Бог е любов. Бог е любов. Бог е любов.“

— О, Отче! — Даниъл избърса очите си с кърпичка. — Надявам се да бъдете до смъртния ми одър, защото бих искал да умра, смеейки се.

— Това, което казваш, е много хубаво. Но като гледам как и двамата сме се подредили през годините, мисля, че няма да стане така. Сега ми подай ръка. Искам да видя дали още ме държат краката. Колко уискита изпих?

— Три и брендито.

— От брендито е. Уискито никога не ме удря в краката.

Той протегна единия си крак и го разтърси.

— Трепери. Хайде, изпрати ме тихо и си лягай! Ще се видим във вторник на репетицията и да се молим на бога да идва събота и всичко да свършва. Трябва да поговорим отново, Даниъл. Чуваш ли? Обещай ми, че няма да направиш нищо преди отново да сме поговорили.

— Добре, Отче, обещавам.

След тези думи, Даниъл тръгна напред, за да изпрати своя стар приятел и каза:

— Ще ви изпратя до портата; обещах на Бил да загася лампите…

Когато се прибра в къщи, погледна през хола към подвижната зелена врата. Тя още беше в кухнята — беше видял светлините от пътя — но не тръгна натам. Вместо това бавно се заизкачва нагоре по стълбите.

Денят беше чудесен; човек можеше да помисли, че е средата на юли, беше доста топло и не се усещаше никакъв полъх на вятъра. Всички казваха, че сигурно времето е било по поръчка.