Кетрин Куксън - Годината на девствениците

На тревната площ зад пътя беше издигната увеселителна палатка. Няколко души тихо си вършеха работата — разтоварваха маси и столове от един камион; мъж и жена изнасяха кошници с цветя от един фургон и ги внасяха в къщата, а друг мъж отрупан с цветя вървеше към палатката; по пътя мъже завързваха жици с електрически крушки между дърветата. Нямаше суетене, всичко изглеждаше спокойно както навън, така и вътре в къщата.

Беше девет и половина. Уини закусваше в леглото; Даниъл беше горе от известно време; Джо и Дон току-що бяха излезли от трапезарията. И двамата носеха спортни панталони със светли пуловери. Те отиваха към стълбите през хола, когато слезе Маги и застана срещу тях на долното стъпало:

— Много е неспокоен, няма да стане. По-добре да се качите и да видите какво може да се направи.

— След като ти не си успяла, какво остава за нас.

Маги погледна Джо и каза:

— Желателно е днес да няма караници. Помолете го, поканете го или го заплашете, но го измъкнете от леглото.

Дон мина край нея преди да се изкачи нагоре по стълбите и каза:

— Щях да си помисля, че това е най-доброто място за него, след като не му позволяват да присъства на службата. Все пак, щеше да се почувства добре; ако иска, може да се владее.

Маги не отговори нищо, а отиде в хола и след това излезе. Джо, изкачвайки по две стъпала наведнъж, застана бързо до Дон и каза шепнешком:

— Дон, и двамата знаем как му се отразява възбудата. Едва ли има някой, който да иска повече от мен той да присъства там.

— Никой не прави нищо за него.

— Знаеш, че не е така. Виж какво прави Маги за него. А аз излизам с него поне веднъж в седмицата.

— Нямам предвид разходките. Просто… просто си мислех, че днес е празник и тя би могла да бъде по-великодушна, дори и с риск нещо да се случи.

Докато се изкачваха по следващото стълбище един след друг, Джо вървейки зад гърба на този по-млад от него мъж, когото нямаше да обича повече, ако му беше роден брат, си помисли тъжно, че той каза тя, а не мама или майка, както тя много често настояваше. Добре беше, че той си заминаваше без да съществува подводна скала между тях. И въпреки, че той изпитваше свои лични чувства към жената, на която казваше майко, нямаше желание да я види съкрушена от бягството на единственото любимо същество. Тя не само го обичаше; това чувство има друго име, но в речника си не намери дума, която да изразява до колко тя изпитваше нужда от рожбата си.

— Какво значи това? Какво значи това? — Дон първи стигна до леглото, където Стивън се беше превил в поза, каквато само едно дете може да заеме, с колене, стигащи почти до брадата, а ръцете му закриваха лицето. — Слушай, Стив. Да не би да си решил да ми развалиш деня?

Дългите ръце и крака се размърдаха едновременно, тялото се подпря върху дървената табла на леглото и с треперещи устни той промълви:

— Не, Дон, не. Но аз искам да дойда на сватбата. А, Джо? Може ли, Дон? Може ли?

Като седна отстрани на леглото, Дон каза тихо:

— Аз искам да дойдеш. Всички искаме да дойдеш, но знаеш какво стана на репетицията, нали? Сватбата ще завърши по същия начин. — Той щракна с пръсти. — После ще видиш Анет в красивата рокля, а първото нещо, което тя ще направи, когато влезе в къщата, ще бъде да извика: „Къде е Стив? Къде е Стив?“ Нали винаги прави така?

— О, ще се държа добре, Дон, честна дума! Виж, през нощта нямаше нищо! — С рязко движение той отмести завивките. — Всичко е сухо.

Джо се беше отдалечил от леглото и стоеше така, сякаш гледаше през прозореца. Сърцето му се свиваше, когато гледаше как този голям мъж се държи като дете. Не, съзнанието му наистина беше на дете. Какво щеше да се случи на момчето… на мъжа, когато Дон и той напуснат дома, защото нямаше да издържи още дълго атмосферата в къщи. Маги и баща му, разбира се, щяха да бъдат винаги там. Но баща му по цял ден беше на работа, а през нощта вършеше свои лични работи. Що се отнася до Маги, тя още младееше. Той смътно се досещаше какво би могло да я задържи тук през всичките тези години и това не беше само Стив. Просто се досещаше. Като цяло семейството не беше щастливо. Той отдавна го беше разбрал. Но дори и така, беше благодарен, че е отраснал в него, в противен случай нямаше да е това, което представлява днес. Но все пак, трябваше ли да бъде благодарен за болката, която пронизваше тялото му в този момент? Преди две години си представяше, че този ден би могъл да бъде негов, но се намесиха два фактора в лицето на баща му и самата Анет. Но най-вече баща му.