Кетрин Куксън - Годината на девствениците

Когато погледна надолу към пътя, видя, че фургонът се отдалечаваше, а на неговото място имаше едно бентли, доколкото можа да го разпознае. Той беше запален по колите, но в семейството, като че ли предпочитаха роувърите и си спомни, че някой от техните приятели имаше бентли. Устата му остана леко отворена когато видя един човек, за когото мислеше, че е шофьорът, да излиза от колата, за да отвори вратата и да помогне на една жена да слезе. На лицето му се появи усмивка и той извика:

— Леля Фло!

Тя беше подранила. Не я очакваха да пристигне по това време. После устата му отново остана отворена, но сега повече от преди и той бързо извика:

— Дон! Дон! Ела за малко!

Когато Дон застана до него, Джо посочи към пътя съвсем елегантно облечена жена, която говореше на мъжа, заприличал му на шофьора и каза:

— Гледай! Какво ще кажеш за това?

А щом ръката му се плъзна в нейната и той я поведе към вратата, двамата се спогледаха и на лицата им се изписа израз на ликуване.

Като се хвана с едната ръка за главата, Дон промълви:

— О, господи! Само това ни трябваше! Мама ще се вбеси.

И двамата като че ли мислеха за едно и също нещо, едновременно се обърнаха и Джо каза:

— Слез долу при нея и я предупреди; аз ще отида да ги посрещна.

Но на вратата той отново се обърна, размахвайки пръст към Стивън и каза:

— Бъди добро момче: иди да се изкъпеш, освежи се и си облечи хубав костюм. След това, да… да, можеш да слезеш долу. Разбра ли?

— Да, Джо. Да.

— Добре. Бъди послушно момче.

— Да, Джо.

Джо се обърна и заслиза надолу по стълбището. На първия етаж се спря, защото до вратата на спалнята Дон беше хванал майка си за раменете и казваше:

— Сега престани! Престани! Сигурно ще ти обясни.

— Ще ми обясни! — гласът й се чуваше силно. — Той е черен.

Дон погледна разтревожено Джо, когато той изтича почти до тях към стълбището; после накара майка си да влезе обратно в стаята и затваряйки вратата, каза:

— Сега, майко, ме слушай. Ако направиш сцена, ще развалиш всичко. Ела! Хайде!

И той я поведе към шезлонга до леглото.

— Седни!

— Не, не, остави ме на мира! О-о! Какви ги говоря? Какви ги говоря?

Тя умолително протегна ръка:

— Да казвам на теб, единствен от всички, да ме оставиш на мира, когато това е денят, в който ти ме напускаш. А… а тя… тя направи това нарочно. Да, нарочно.

Цялото й пълно тяло трепереше в потвърждение на това, което каза:

— Винаги се е опитвала да ме дразни по един или друг начин. А сега пристигна тук с чернокож.

— Но ти я покани. И защо? Защото тя ти каза, че е сгодена за адвокат. Признай си!

— Той не може да е адвокат, черен е!

— Майко! Майко! Не ставай глупава!

Тя се отмести и започна да крачи из стаята.

— Това е работа на баща ти. Да, така е. Те щели да се блъснат един в друг в Лондон и тя не се е обаждала от години, откакто умря Хари, значи от пет-шест години. Той се върна с версията, че тя се справя блестящо, че има добра работа в един офис и работи за някакъв адвокат. Той трябва да е знаел, че адвокатът е чернокож. Нарочно го е направил. Баща ти е лош човек.

— Майко, успокой се.

— Не, не. И като капак на всичко ще ти кажа нещо. Той предизвика този ден.

— Какво искаш да кажеш с това предизвика?

— Точно това, което казвам: той беше решил да ни раздели и допринесе за това. Ти знаеш, че е така. Знаеш го.

Да, да, той знаеше. Знаеше, че баща му беше направил много за сватбата му и благодареше на бога за това. Но трябваше да излъже и изрече:

— Но това е съвсем смешно.

И след като беше излъгал, съвсем непреднамерено каза истината:

— Аз обичам Анет. Обичам я от години. Много страдах, когато си мислех, че тя харесва Джо. Ти си мислеше същото, нали?

— Нищо подобно. Момичетата са лекомислени, те не знаят какво искат. А… а сега искам да те попитам, Дон, — гласът й стана приглушен, клепачите й трептяха, сълзи напираха в ъгълчетата на очите й, докато говореше на пресекулки. — Знаеш ли… знаеш ли какво ми причиняваш? Знаеш ли? Разбиваш ми сърцето! Оставяш ме сама. Когато ти си заминеш, няма да имам никой, никой на този свят.

— О, майко, моля те.

— Дон. Дон.

Плачейки, тя протегна ръце към него, притисна го силно към себе си, тялото й като че ли се тресеше около него, устните й целуваха очите му, веждите му, бузите му.

Той я отдръпна от себе си с усилие и застана вкочанен, с широко отворени очи, гледаше как тялото й трепери от главата до краката под тънкия халат. Наблюдаваше как тя се откъсна от него и се хвърли на канапето, хлипайки съкрушено: