Кетрин Куксън: Годината на девствениците

— Да, наистина, и ме накара да вкарам бялата.

— Не може да бъде! — каза Даниел. — Дон, той те е накарал да вкараш бялата? Значи излизаш от форма.

— Да, твърде добър е за мен и не е честно; всеки път ме бие.

— Ще… ще ти се оставя следващия път, Дон. Ще ти се оставя. Ще ти се оставя. Обещавам. Честна дума.

— Ще ти напомня.

— Добре, Дон, добре.

Тогава Стивън протегна ръка към гърлото си, дръпна на една страна завързаната на панделка връзка и каза на баща си:

— Стяга ми врата, татко.

— Глупости, глупости. — Даниъл се приближи към него и затегна вратовръзката.

— Татко?

— Кажи, Стивън!

— Мога ли да отида в кухнята при Маги?

— Нали знаеш, че Маги приготвя вечерята.

— Тогава ще отида при Лили.

— Не сега, Стивън, няма да повтаряме всичко отначало. Знаеш какъв е редът: поздравяваш мистър и мисис Престън, чичо Алисън и Ани… Анет. След като направиш това и размениш няколко думи с Анет както обикновено, можеш да се качиш горе и Лили ще ти донесе вечерята.

— Татко. — Дон се обърна към баща си, докато вървеше към другия край на стаята, където върху отворената решетка на камината горяха дърва и когато Даниъл се изравни с него се наведе, взе едно дърво от коша, сложи го в огъня, и промълви тихо:

— Остави го да се качи, татко; случиха му се неприятности.

— Нещо лошо ли?

— Не, само дето е мокър. И е много изнервен.

Той се изправи, погледна баща си и каза:

— Много му е трудно. Не мога да разбера защо го караш да се мъчи.

Даниъл повдигна крак, за да бутне дървото в огъня и рече:

— Дон, много добре знаеш защо правя това. Нямам намерение да го крия като че ли е идиот, защото той не е. Знаем това.

— Но не е честно спрямо него, татко. Пусни го довечера. Мама ще се притесни, ако му се случи нещо, и то довечера. Имаше такъв случай преди, много добре знаеш.

— Това се случи доста отдавна. Той се е научил оттогава.

— Моля те, татко.

Баща и син стояха един срещу друг и се гледаха в очите; и двамата не говореха, въпреки че в далечината гласът на Джо създаваше преграда, зад която те можеха да разговарят, докато Дон не каза:

— Приеми това като специален сватбен подарък за мен.

— Ама че си! Не си ли доволен от това, което имаш?

— О, татко, не споменавай това доволен! Казвал съм ти, не мога да го повярвам. Собствена къща и то огромна. И — той спря и погледна внимателно баща си в очите, преди да продължи — доста отдалечена.

— Да, момчето ми, отдалечена. Трябва да ти кажа нещо, въпреки че не искам. Но трябва да го чуеш: не я изолирай като цяло; кани я често и идвай винаги, когато имаш възможност.

— Добре, татко, добре. Още нещо, което искам да ти кажа: благодаря ти, особено за това, че ми помогна да се справя с всичко.

Не беше необходимо да обяснява с какво, както и за Даниъл не беше нужно да задава въпроси: и двамата си знаеха. Като се обърна рязко, Даниъл тръгна към Стивън, говорейки:

— Добре! Хвана ме в настроение пак. Ти не си добър само на билярд, можеш да убеждаваш хората. Отивай в стаята си; ще изпратя Лили при теб.

— Няма нужда. Няма нужда, татко. — Джо прегърна Стивън през раменете. — Трябва до оправим нещата тук; той е за Сандърланд срещу Нюкасъл. Да си чувал някога нещо подобно? Хайде! Дай да довършим това!

Двамата високи мъже излязоха от стаята, Стивън беше прегърнал Джо през кръста и от гърлото му се разнесе истински щастлив смях.

Останали сами и с възможността да си поговорят още, баща и син като че ли си бяха казали всичко, докато Дон не попита:

— Какво ще кажеш за една игра, татко? Имаме петнайсет минути; те винаги пристигат на секундата, никога по-рано.

— Не, Дон, благодаря. По-добре да отскоча до кухнята и да попитам Маги дали може да занесе нещо горе преди да е започнала да приготвя вечерята. После се обърна и бързо излезе от стаята.

Една подвижна врата от платно водеше от хола към лабиринта от кухненски помещения. Той беше модернизирал основната кухня като постави печка „Ага“, но старата камина и другите печки остави, защото все още се използваха за изпичането на чудесен хляб. Кухнята беше приятна, с дълга дървена маса, с полица от холандски фаянс на едната стена, а на другата — кухненски шкаф, двойна мивка под нисък, широк прозорец, от който се виждаше двора на конюшнята. Имаше дълъг килер с мраморни полици, а до него врата, която водеше до склада за дърва, а оттам до голяма остъклена веранда, от едната страна на която се закачаха връхните дрехи и шапките, а от другата се нареждаха обувките.