Джеймс Купър - Ловецът на елени

В дебрите на една гора, чийто листак се къпеше в сияйната слънчева светлина на безоблачен юнски ден, докато стъблата на дърветата почиваха с мрачно величие сред окръжаващите ги сенки, прозвучаха гласове на хора, които се викаха един друг. Гласовете ехтяха различно. Очевидно принадлежаха на двама души. Изгубили пътя си, те го търсеха в различни посоки.

Накрая силен вик възвести успех. Скоро след това някакъв човек се измъкна из гъсто преплетения храсталак над едно малко тресавище и се озова на полянка, изглежда, образувана отчасти от бушуването на вятъра, отчасти — от яростта на огъня. Това малко пространство, което, макар и почти изпълнено с повалени стъбла, даваше възможност да се види доста голяма част от небето, се намираше в полите на един от високите хълмове, с които бе осеяна почти цялата околност.

— Най-сетне място, гдето можеш да си поемеш дъх! — възкликна горският скитник и разкърши огромната си снага като едро куче, което тъкмо се е измъкнало от снежна пряспа. — Ура, Ловец! Най-сетне сме отново на дневна светлина. А ето го и езерото!

Непосредствено след тия думи и вторият горски скитник разтвори с ръце храстите над тресавището и се появи на полянката. След като сложи набързо в ред оръжието и раздърпаното си облекло, той се приближи към своя спътник, който беше почнал вече да се готви за почивка.

— Познаваш ли това място? — запита човекът, когото наричаха Ловец. — Или пък се развика само защото видя слънцето?

— И едното, и другото, момко, и едното, и другото. Мястото познавам, а и никога не съжалявам, щом видя тъй полезен приятел като слънцето. Сега вече ни са ясни всички посоки на компаса и само ние ще сме виновни, ако допуснем нещо да ги обърка пак, както се беше случило преди малко. Името ми да не е Бързия Хари, ако това не е същото място, дето миналото лято ловците на земя 7 7 „Ловци на земя“ се наричали по онова време хората, които скитали из девствените гори на Северна Америка и търсели плодородни земи. Щом намерел подходящ участък, ловецът на земя изсичал и изгарял гората на него и го разоравал. След няколко реколти го изоставял и отново тръгвал да търси неизтощена земя. Б. пр. разположиха своя стан и прекараха цяла седмица. Ето, виж отсреща сухите клони от колибата им, а там е и изворът… Но колкото и да обичам слънцето, момчето ми, то не ми е необходимо, за да позная, че е обяд. Моят стомах не отстъпва и на най-добрия часовник, който може да се намери в Колонията, и вече показва, че е дванайсет и половина. Така че разтваряй торбата, за да навием механизма за още шест часа.

След това предложение двамата се заеха с необходимите приготовления за своя, както винаги, обикновен, но изобилен обяд. Ще използваме преустановяването на техния разговор, за да запознаем читателя поне донякъде с вида на двамата мъже, на които се пада да играят значителна роля в нашата повест.

Трудно би се намерил по-благороден образец на мъжественост и сила от човека, който се наричаше Бързия Хари. Истинското му име бе Хенри Марч, но тъй като обитателите на пограничните области бяха възприели от индианците обичая да прикачват различни прякори, по-често го наричаха с прозвището Бързия, отколкото със собственото му име. А не бяха редки и случаите, когато му казваха „Бързата вихрушка“ — прякор, който бе получил поради стремителното си, безстрашно и рязко държане и заради физическата си неуморимост, която го караше вечно да скита и го беше направила познат из всички поселища между Колонията и Канада 8 8 Канада тогава се наричали френските поселища по реката Свети Лаврентий. Б. пр. . Бързият Хари надхвърляше метър и деветдесет и, понеже бе необикновено добре развит, силата му напълно отговаряше на неговата гигантска снага. Лицето му не разваляше общото впечатление от фигурата — бе добродушно и хубаво. Той се държеше непринудено; и при все че в обноските му се чувстваше по необходимост суровостта на живота край границата, величавата осанка и тъй благородната му външност не допускаха държането му да бъде прекалено недодялано.

Ловецът, както Бързият бе нарекъл спътника си, беше съвсем друг човек — и по вид, и по характер. На ръст бе около метър и осемдесет, но със сравнително слабо и стройно тяло, при все че мускулите му говореха ако не за необичайна сила, то за необичайна пъргавост. Лицето му едва ли би се отличавало с друго освен с младост, ако в него нямаше изражение, почти винаги подкупващо и спечелващо доверието на онзи, който се постараеше да вникне в него. Тъкмо това изражение на безусловна правдивост, сериозност в намеренията и искрени чувства правеше лицето на младия мъж забележително. Понякога този вид на пълна почтеност го караше да изглежда толкова простодушен, че дори будеше подозрение за липса на елементарна способност да се различи лъжата от истината; но влезеха ли в по-близък контакт с този човек, малцина продължаваха да се отнасят с недоверие към неговите намерения и подбуди.