Джеймс Купър - Прерията

По този начин часът, определен от Инес, изтече много по-бързо, отколкото бе очаквал мъжът й. Накрай той започна да поглежда към часовника, а после — да брои минутите, които течаха, а Инес още я нямаше. Когато голямата стрелка измина още половин кръг по циферблата, Мидълтън стана и обяви намерението си да отиде да доведе закъснялата. Беше вече съвсем тъмно, а небето — покрито с облаци, които по тия места безпогрешно предвещаваха буря. Подтикван от зло-кобния вид на небесата не по-малко, отколкото от тайната си тревога, той забърза с широка крачка към къщичката на Инесела. Двайсет пъти се спира, тъй като все му се струваше, че вижда крехката фигура на Инес да пристъпва леко и чевръсто към къщата на баща й, и двайсет пъти трябваше да продължи разочарован пътя си. Той стигна до къщичката, почука, отвори вратата, влезе и вече стоеше пред престарялата дойка, а още не виждаше тая, която търсеше. Инес вече си била тръгнала към къщи! Мислейки, че са се разминали в тъмното, Мидълтън пое обратно по същия път, но срещна ново разочарование: Инес не се бе вестявала в бащината си къща. Без да каже никому за намерението си, младоженецът се запъти с разтуптяно сърце към малката усамотена беседка, където бе чул как неговата невяста се молеше за щастието му и за обръщането му в истинската вяра. Тук пак го чакаше разочарование. След това всичко заплува в мъчителната неяснота на съмненията и догадките.

Дълги часове Мидълтън, вътрешно неуверен в подбудите на жена си, я търси сам, като се пазеше да не събуди подозрения. Но когато се пукна зората, а тя все не се връщаше при баща си и съпруга си, той забрави всякаква сдържаност и съобщи за нейното необяснимо изчезване. Сега вече разпитваха за изчезналата Инес направо и открито, но и този път без успех. Никой не я бе виждал и не бе чувал за нея от момента, когато бе излязла от къщичката на дойката.

Минаваше ден след ден, а незабавно започнатото търсене не носеше нищо ново и накрая повечето роднини и приятели загубиха всякаква надежда да я намерят.

Такова необикновено събитие естествено не се забравя бързо. То породи всевъзможни слухове, безброй клюки и немалко невероятни измислици. Нахълталите в страната нови заселници — тоест ония, на които все още им оставаше време сред многото грижи да мислят и за чужди тревоги — в болшинството си стигнаха до простото и ясно заключение, че изчезналата младоженка направо се е самоубила. Отец Игнасио се измъчваше от съмнения и тайни угризения на съвестта, но като разумен пастир той се постара да използува печалното събитие в своя изгода в предстоящата битка за вярата. Като обърна батареята си, той взе да нашепва ту на един, ту на друг от най-верните си енориаши, че се бил излъгал в Мидълтън, чиято душа била, както се убедил сега, окончателно затънала в подвижните пясъци на ереста. Свещеникът пак започна да показва светите си реликви и дори го чуха да зачеква отново щекотливата и почти забравена тема, че и в наше време са възможни чудеса. Вследствие на тези прояви на преподобния отец между вярващите се пръсна слух, който накрая се превърна в местно поверие, че Инес се била възнесла жива на небето.

Дон Аугустин преживяваше всичко като истински баща, но скръбта му скоро угасна, както става е чувствата на всеки креол. Подобно на своя духовен наставник, той почна да мисли, че са сбъркали, като са поверили на еретик такава чиста, млада, прекрасна и най-вече благочестива душа; и беше готов да повярва, че нещастието, което го бе сполетяло на стари години, е наказание за неговото самолюбие и недостатъчна вярност към вековните обичаи. Наистина, когато до ушите му стигна разпространяваната сред миряните мълва, той намери временно утешение в това вярване ала природата надделя и в ума на стария човек се промъкна кощунствената мисъл, че все пак дъщеря му твърде раничко се е пренесла в небесните селения.

Но Мидълтън, възлюбеният, съпругът, младоженецът — Мидълтън бе почти смазан от тежестта на неочаквания и страшен удар. Сам възпитан в по-проста и рационална вяра, която не се опитва да крие нищо от вярващите, той се опасяваше за съдбата на Инес само дотолкова, доколкото, познаваше суеверното отношение на девойката към неговата църква. Но е излишно да се спираме на душевните терзания, на всевъзможните предположения, надежди и разочарования, които му бе писано да преживее през първите няколко седмици от нещастието си. Ревността, подозренията за подбудите на Инес и тайната неугасваща надежда, че въпреки всичко ще я намери, не му позволяваха нито да търси по-усърдно, нито да се откаже окончателно от усилията си. Но с течение на времето все по-невероятна ставаше гнетящата догадка, че Инес го е напуснала умишлено, макар и може би само временно, и той постепенно клонеше към още по-мъчителното убеждение, че е умряла, когато изведнъж една нова странна случка съживи надеждата му.