Джеймс Купър - Прерията

Когато нямаше вече кого да срещне и да разпитва, разтревоженият съпруг продължи преследването на бегълците, водейки се по обичайните следи. Това също не беше трудна задача, докато стигна „вълнистите прерии“, където твърдата почва не запазваше никакви отпечатъци. И тук съвсем се обърка. Накрая се видя принуден да раздели отряда си, за да могат повече очи да търсят загубената диря, и определи място, където да се срещнат след това в един уречен ден. Цяла седмица бе скитал сам, когато случайността го събра с трапера и пчеларя. Читателят вече знае отчасти как стана тяхната среща и лесно може да си представи обясненията, които последваха разказа на Мидълтън и както видяхме, доведоха до намирането на невястата му.

Неусетно мина цял час в припрени и твърде несвързани въпроси и отговори, когато най-после Мидълтън, който наблюдаваше намереното си съкровище с възторг и тревога, както скъперник гледа имането си, завърши заплетения разказ за собствените си премеждия, като запита:

— А ти, моя Инес… как се отнасяха тук с тебе?

— Ако не се смята голямата неправда, която ми сториха, като ме разделиха насилствено от моите приятели, похитителите ми се грижеха за мен според силите си. Струва ми се, че човекът, който несъмнено е глава на това семейство, съвсем отскоро е тръгнал по пътя на злодейството. В мое присъствие той се скара страшно с негодника, който ме отвлече, а после сключили нечестна сделка помежду си, принудиха ме да се присъединя към нея под клетва и сами се заклеха… Ах, Мидълтън, боя се, че еретиците не държат на обетите си като нас, откърмените в лоното на истинската църква!

— В случая религията не е от значение: за тези негодници няма нищо свято! А те нарушиха ли клетвата си?

— Не, не я нарушиха… Но нима не е кощунство да призоваваш добрия Бог за свидетел, когато сключваш такъв престъпен договор?

— В това отношение, Инес, ние, протестантите, сме единодушни и с най-целомъдрения римски кардинал. Но как съблюдаваха клетвата си и какво представляваше тя всъщност?

— Задължиха се да не ме закачат и да не ми натрапват гнусното си присъствие, ако обещая, че няма да се опитвам да бягам и че няма дори да се показвам до известно време, определено от самите тях.

— Докога? — запита нетърпеливо Мидълтън, който много добре познаваше религиозните предразсъдъци на жена си. — Докога?

— Това време вече мина. Заклех се в светицата, чието име нося, и останах вярна на клетвата си до момента, когато човекът, когото наричат Ишмаел, наруши условията, като си послужи с насилие. Тогава се показах на скалата, защото и без това срокът бе изтекъл. Впрочем мисля, че и отец Игнасио щеше да ме освободи от обета, след като и моите похитители бяха престъпили думата си.

— Ако не беше те освободил — процеди през зъби младият човек, — аз щях да го освободя завинаги от духовната му опека над твоята съвест!

— Ти ли, Мидълтън? — възкликна жена му и се взря в почервенялото му лице, но и по нейните нежни бузи се разля лека руменина. — Ти можеш да приемаш обетите ми, ала нямаш никаква власт да ме освобождаваш от тях!

— Нямам, нямам, разбира се. Ти си права, Инес. Не разбирам много от тия тънкости на съвестта, пък и не съм свещеник. Все пак кажи ми, какво караше тия злодеи да водят такава опасна игра… да се погаврят така с щастието ми?

— Известно ти е колко малко познавам живота и че не съм способна да разбирам подбудите на хора, толкова различни от всички други, които съм срещала по-рано. Но нима жаждата за пари не подтиква хората и към още по-големи злодеяния? Навярно те са мислили, че един престарял и заможен баща с радост ще им плати богат откуп за детето си, а може би — добави тя, като погледна крадешком през сълзи Мидълтън, който я слушаше внимателно — до известна степен са разчитали и на горещите чувства на младия съпруг.

— Можеха да изцедят капка по капка всичката кръв от сърцето ми!

— Да — продължи свенливата му млада жена, като мигновено отдръпна погледа, който се бе осмелила да му отправи скришом, и побърза да подхване отново нишката на разговора, сякаш да го накара да забрави волността, която си бе позволила, — казвали са ми, че някои мъже били толкова подли, че давали лъжлива клетва пред олтара, само и само да си присвоят златото на неопитните и доверчиви момичета, а щом жаждата за пари тласка някои към такава низост, нищо чудно, ако истински престъпник извърши за пари не дотам подло злодейство.