Джеймс Купър - Прерията

Младият командир бавно и тъжно се прибираше от вечерна проверка в жилището си, което се намираше недалеч от лагера, на същия висок хълм, когато разсеяният му поглед се спря на една човешка фигура, която според военния правилник нямаше право да бъде тук в такъв късен час. Непознатият беше окъсан и цялата му външност и лицето му говореха за крайна немотия и най-порочни навици. Мъката бе смекчила офицерското високомерие на Мидълтън и когато пътем заговори на нарушителя, който се бе свил плахо, в гласа му звучеше снизходителност, дори доброта:

— Ако те завари тук патрулът, приятелю, ще пренощуваш в ареста… Ето ти един долар, върви да си намериш по-хубаво място за преспиване и нещо за вечеря!

— Аз гълтам храната си, капитане, без да я дъвча — отвърна скитникът и улови жадно сребърната монета с алчността на изпечен негодник. — Ако ми подхвърлиш двайсет такива „мексиканци“, ще ти продам една тайна.

— Хайде, махай се — каза офицерът, придавайки си отново строг вид. — Махай се, докато не съм заповядал на стражата да те хване.

— Добре де, ще се махна… само че ако си отида, капитане, ще отнеса със себе си това, което зная, и ще си останеш вдовец до последния си дъх.

— Какво искаш да кажеш, човече! — възкликна Мидълтън и се обърна рязко към окаяника, който вече си бе тръгнал, като едва влачеше болните си крака.

— Искам да кажа, че възнамерявам да купя с тоя долар испанска ракия, а после да се върна и да ти продам тайната си за цената на цяла бъчва.

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го още сега — продължи Мидълтън, който от нетърпение едва не издаваше чувствата си.

— Зажаднял съм, капитане, а не мога да говоря изискано, когато гърлото ми е пресъхнало. Колко ще ми дадеш, за да узнаеш това, което мога да ти разкажа? Трябва да ми предложиш нещо тлъстичко, както се полага между джентълмени.

— Струва ми се, че най-добре ще бъде да заповядам на барабанчика да те надумка както трябва, любезни. За какво се отнася прехвалената ти тайна!

— За брака… има жена — няма жена; хубаво личице, богата невяста. Сега ясно ли ти е, капитане?

— Ако знаеш нещо за жена ми, говори веднага; няма защо да се боиш за наградата.

— Ах, капитане, колко сделки съм сключвал навремето! Случвало се е да ми плащат в брой, а понякога само с обещания, а с голи обещания, право да ти кажа, стомах не се пълни.

— Кажи колко искаш.

— Двайсет… не, дявол да го вземе, то струва трийсет долара и нито цент по-малко!

— Тогава ето ти парите. Ала запомни: ако не ми кажеш нещо, което да заслужава да се знае, имам достатъчно власт да си ги взема обратно и отгоре на това да те накажа за наглостта ти.

Човекът огледа внимателно получените банкноти, после ги пъхна в джоба си, очевидно убеден, че са истински.

— Обичам северняшките банкноти — каза той невъзмутимо. — И те като мен държат на репутацията си. Не бой се, капитане, аз съм честен човек и няма да те излъжа: ще кажа само това, което зная, и всичко до последната думица ще бъде вярно.

— Тогава говори по-скоро, че може да се разкая и да наредя да ти вземат всичко, което получи от мен: и банкнотите, и сребърната монета.

— Толкова ли си заритал за тях! — възкликна безделникът и вдигна ръка в престорен ужас пред такава страшна заплаха. — Слушай, капитане, ти трябва да знаеш, че джентълмените не се прехранват по един и същ начин: едни пазят каквото си имат, други вземат каквото могат.

— Значи, си крадец?

— Презирам тази дума. Аз съм се занимавал с лов на хора. Знаеш ли какво значи това? Тълкуват го различно. Някои мислят, че къдравокосите са много нещастни, понеже работят в знойни плантации под палещо слънце… и всякакви там неудобства. Виж какво, капитане, навремето аз като добросъвестен човек се занимавах с благотворителна дейност, като внасях разнообразие в живота на чернокожите — поне чрез смяна на местожителството. Разбираш ли ме?

— Значи, казано на ясен език, си отвличал негри?

— Да, достойни капитане. Ала сега понамалих работата си, като търговец, който прекратява продажбата на тютюн на едро и си отваря будка за цигари. Едно време съм бил и войник. Можеш ли да ми кажеш кое се смята за главното в нашия занаят?

— Не зная — отговори Мидълтън, комуто бе започнало да омръзва дърдоренето на тоя тип. — Смелостта ли?

— Не, краката! Краката, за да влезеш в бой, и краката, за да офейкаш. Тук именно, както виждаш, двата ми занаята си приличат. Сега краката ми не ги бива много, а без крака ще губиш, ако се занимаваш с отвличания. Ала има още много хора с по-здрави крака от моите.