Джеймс Купър - Прерията

Сутринта на сватбата слънцето се издигна на такова ясно и безоблачно небе, че Инес взе това като предзнаменование за бъдещо щастие. Отец Игнасио извърши брачния обред в параклисчето към имението на дон Аугустин и дълго преди слънцето да бе започнало да клони към залез, Мидълтън притисна към гърдите си поруменялата от свенливост млада креолка като своя законна жена, която никой нямаше право да му отнеме. По взаимно съгласие между двете страни сватбеният ден бе прекаран в уединение, посветен единствено на най-хубави и чисти чувства, далеч от шумното и бездушно веселие на едно показно пиршество.

След като се бе отбил по служебно задължение в лагера, Мидълтън се прибираше през имението на дон Аугустин по оня час, когато слънчевата светлина започва да прелива във вечерния здрач. Изведнъж през листата на една уединена беседка в градината му се мярна рокля, подобна на тая, в която Инес се бе явила с него пред олтара. Той се приближи внимателно до това място, защото, макар и да смяташе, че е получил от жена си право да вниква в личния й живот, все пак това изискваше от него особена деликатност, но като чу нежния й глас, мълвящ молитви, в които тя го споменаваше с най-мили думи, той отхвърли всякакви колебания и застана така, че да може да слуша, без да го е страх, че ще го забележат. Мъжът естествено не може да не се радва, когато жена му разкрива по този начин неопетнената си душа и когато вижда, че собственият му образ стои там на висок пиедестал, озарен от най-чисти помисли и светли надежди. Това беше тъй ласкателно за самолюбието му, че той не я упрекна за непосредствената цел на молитвата й. А тя се молеше да я направи Господ смирено оръдие на своята воля, за да приобщи съпруга си към стадото на правоверните и молеше за прошка, ако от самонадеяност или равнодушие към наставленията на църквата бе надценила силата на влиянието си и в опасното си заблуждение сама бе обрекла душата си на гибел, омъжвайки се за еретик. Набожният плам беше примесен с такъв страстен изблик на земно чувство, жената така се преливаше с ангела, че дори да го бе нарекла езичник, Мидълтън щеше да й прости само заради искреността и нежността, с които се молеше за него.

Младият човек почака невястата му да се изправи и се приближи до нея, като че ли не знаеше какво бе правила тук.

— Късно става, моя Инес — рече той, — и дон Аугустин може да те гълчи, че не пазиш здравето си, като стоиш на открито в такъв час. А какво да правя аз, който съм поел от него цялата отговорност за теб и те обичам двойно по-силно?

— Бъди като него във всяко отношение — отвърна тя и вдигайки към мъжа си пълни със сълзи очи, повтори натъртено: — Във всяко отношение! Вземи пример от моя баща, и нищо повече не бих желала от теб.

— Не се съмнявам, че ако мога да стана като достойния и почтен дон Аугустин, нищо повече не би могла да желаеш от мен. Но ти трябва да бъдеш снизходителна към слабостите и навиците на войника. А сега да отидем при добрия ти баща.

— Не още — каза младата му жена, като отстрани нежно ръката му, с която бе обвил кръшния й стан, за да я поведе към къщи. — Трябва да изпълня още един дълг, преди да почна да се подчинявам безпрекословно на заповедите ти, войнико мой. Дадох едно обещание на добрата Инесела, моята вярна дойка, която, както си чувал, дълго време ми служеше за майка… Обещах й да я навестя по тоя час. Тя смята, че повече и не би могла да желае от възпитаницата, си, а аз не искам да я разочаровам. Затова ти върви при дон Аугустин, а аз ще дойда само след един час.

— Но не забравяй: само един час и нито минута повече!

— Само един час — повтори Инес, като му изпрати въздушна целувка и се изчерви, засрамена от смелостта си, после изскочи от беседката и капитанът я видя да тича към къщичката на дойката, където в следния миг изчезна.

Мидълтън тръгна бавно и замислено към къщата, като често поглеждаше в посоката, където бе видял за последен път жена си, сякаш се надяваше да съзре отново във вечерния полумрак изящната й фигура, понесена на криле из простора. Дон Аугустин го посрещна радушно и дълги минути младият човек си отвличаше ума да излага пред своя тъст плановете си за бъдещето. Старият сдържан испанец слушаше възторжения му, но верен разказ за благоденствието и напредъка на Щатите, които му бяха съвсем непознати, макар че половината си живот бе прекарал в съседство с тях, отчасти с учудване, отчасти с оная недоверчивост, с която човек слуша преувеличеното описание на един пристрастен разказвач.