Дано небето освети с усмивка
обреда ни, та бъдещият ден
с печал за него да не ни плати!
Шекспир — „Ромео и Жулиета“
Налага се да спрем хода на нашия разказ и да се върнем на събитията, които в развитието си доведоха до странната схватка, описана в предишната глава. Това прекъсване ще бъде кратко и ще има за цел да задоволи ония читатели, според които човек, който се е заловил да разказва някаква история, не бива да оставя празнина, която те трябва да запълват с безплодното си въображение.
Между войските, изпратени от правителството на Съединените щати да поемат владението на новопридобитите територии на Запад, имаше един отряд, възглавяван от младия офицер, който бе играл такава дейна роля в последните сцени на нашата повест. Кротките, флегматични потомци на едновремешните колонисти приеха новите си сънародници без недоверие, тъй като знаеха добре, че предаването на властта ще ги превърне от поданици на монарх в равноправни граждани на република, управлявана от закона. Новите владетели изпълняваха службата си много скромно, без да злоупотребяват с предоставената им власт. Обаче при такова неочаквано смесване на хора, родени и възпитани в свобода, с угодливи креатури на абсолютната монархия, на протестанти с католици, на предприемчиви хора с белезници трябваше да мине известно време, докато несходните елементи на обществото се слеят. Както винаги за постигането на тази желана цел трябваше да спомогне благотворното влияние на жената. Непреодолимата сила на всемогъщата любов събаряше преградите, издигнати от предразсъдъка и религията, и скоро брачни съюзи почнаха да заякчават наложената от обстоятелствата политическа връзка между две националности, тъй различни по нрави, възпитание и възгледи.
Сред новите господари на този край Мидълтън беше един от първите, които бяха завладени от чара на луизианка. В непосредствено съседство с мястото, където беше назначен, живееше главата на едно от ония стари колониални семейства, които от незапомнени времена вегетираха сред покоя, безделието и богатството на испанските провинции. Той бе служил някога като офицер на испанската корона, но се бе принудил да напусне Флорида и да се прехвърли при французите в съседната провинция, тъй като бе получил в наследство богато имение. Името на дон Аугустин де Сертавальос беше известно на малцина извън пределите на малкото градче, където се бе настанил, но той намираше тайна утеха да показва на единствената си дъщеря това име в големите плесенясали свитъци със стари документи, където то беше вписано редом с имената на благородници и герои на Стара и Нова Испания. Този факт, толкова важен за него и незначителен за всеки друг, беше главната причина за самотата му: докато съседите му, живи и общителни гали, с готовност отваряха вратите си за гости, той предпочиташе да стои настрана, видимо доволен от компанията на дъщеря си — момиче, едва навлязло от детството в женската зрелост.
Младата Инес обаче не беше толкова равнодушна. И когато слушаше военната музика на гарнизона, която се разливаше из вечерния въздух, и когато гледаше странното знаме, развято над хълмовете, които се издигаха недалеч от обширното имение на баща й, у нея се пробуждаше един от ония тайни пориви, които се смятат за отличителни качества на нейния пол — любопитството. Все пак вродената свенливост и онази затвореност и особена инертност, която придава своеобразно очарование на жените в тропическите провинции на Испания, я държеше в наглед нерушими окови и ако не се бе случило Мидълтън да направи някаква лична услуга на баща й, по всяка вероятност младите дълго още нямаше да се познават и девойката, която вече навлизаше в оная възраст, когато младостта и красотата си искат своето, щеше да отдаде сърцето си на друг.
Но Провидението или, ако щете, съдбата (да употребим тази не толкова тържествена, но по-класическа дума) беше отредила другояче. Надменният и недостъпен дон Аугустин твърде строго се придържаше към етикецията на обществото, с принадлежността си към което се гордееше, тъй че не можеше да забрави задълженията си на джентълмен. От признателност към отзивчивостта на Мидълтън той отвори вратите си за офицерите от гарнизона и си позволи да установи с тях сдържани, но учтиви отношения. Тази сдържаност постепенно отстъпи пред любезността и чистосърдечието на младия, умен капитан и скоро богатият плантатор започна да се радва не по-малко от дъщеря си всеки път, когато познатото чукане по вратата известяваше за желания гост — коменданта на форта.
Читать дальше