Джеймс Купър - Прерията

— Доволен ли е моят брат?

— Матори е вожд на дакотите — отвърна хитрият тетон, като сложи ръка на гърдите си в знак, че е повярвал в искреността на трапера. — Той знае, че воин, който е пушил лула край огньовете на толкова много съвети, докато главата му е побеляла, не би дружил с лоши хора. Но не е ли яздил моят баща едно време кон като богат вожд на бледоликите, вместо да скита пеш като гладен кон?

— Никога! Уаконда ми е дал крака и способност да си служа с тях. Шестдесет лета и зими съм бродил из лесовете на Америка, десет дълги години съм живял из тия открити степи и не е ставало нужда да прибягвам до силите на други твари господни, за да ме носят от място на място.

— Щом моят баща е живял толкова дълго в сянката на лесовете, защо е излязъл в прерията? Слънцето ще го опърли.

Старецът огледа тъжно наоколо и като се обърна отново към индианеца, заговори доверително:

— И пролетта, и лятото, и есента на живота си съм прекарал сред дърветата. Дойде зимата на моите дни и ме завари там, където ми беше приятно да живея в тишина и усамотение — да, в моите непокварени гори! Тетоне, тогава спях щастливо: там моят взор проникваше през боровите и буковите клони нависоко, до самото жилище на Великия дух на моето племе. Ако пожелаех да му открия сърцето си, докато огньовете му горяха над главата ми, пред очите си имах отворена врата. Но ме събудиха брадвите на секачите. Дълго време ушите ми не чуваха нищо друго освен трясък на падащи дървета. Търпях това като воин и мъж, имаше причина, която ми налагаше да търпя; ала когато тази причина изчезна, реших да отида там, където не стига проклетият тропот на брадвите. Нужна беше голяма смелост, за да се отърся от навиците си, но бях чувал за тия просторни и пусти поля и ето че дойдох тук, за да избягам от любовта на моя народ към опустошението. Кажи ми, дакоте, не съм ли постъпил правилно?

Траперът млъкна, сложи дългите си, мършави пръсти върху голото рамо на индианеца и с бледа усмивка, в която тържеството странно се примесваше със съжаление за загубеното, зачака да го похвалят за решителността, с която бе превъзмогнал изпитанията. Събеседникът му го изслуша внимателно и отговори по типичния надменно-нравоучителен маниер на индианците:

— Главата на моя баща е съвсем побеляла; той винаги е живял между мъже и е видял много. Каквото прави, е добро; каквото говори, е мъдро. Нека каже сега: уверен ли е, че няма нищо общо с Големите ножове, които търсят добитъка си по цялата прерия и не могат да го намерят?

— Дакоте, аз казах истината: живея сам и страня от хора с бяла кожа, ако…

Но изведнъж затвори уста, прекъснат от нещо ненадейно, което го покруси. Думите бяха още на езика му, когато най-близките храсти се разтвориха и онези, които бе напуснал преди малко и заради които, въпреки любовта си към истината, се бе принудил да лъже, излязоха на открито. Старецът и индианският вожд мълчаха, смаяни от тази неочаквана поява. Матори, макар и учуден, не позволи нито един мускул не лицето му да издаде изненадата, а махна подканящо на приближаващите се приятели на трапера с привидна любезност и с усмивка, която озари тъмното му, свирепо лице, както лъчите на залязващото слънце открояват тежък куршумен облак, наситен с електричество. Той реши обаче, че е под достойнството му да покаже намеренията си с думи или по някакъв друг начин, а само повика при себе си застаналия надалеч отряд. Индианците скочиха живо в отговор на подканата му, готови да изпълняват всичко, което им заповядаше.

В това време приятелите на стареца продължаваха да крачат към тях. Отпред вървеше Мидълтън, който подкрепяше леката и ефирна фигура на Инес, като от време на време поглеждаше с нежна загриженост изплашеното й лице, както при подобни обстоятелства баща би гледал детето си. Непосредствено след тях Пол водеше Елен. Пчеларят не откъсваше очи от красивата си годеница, ала я гледаше изпод вежди и тъй сърдито, че приличаше по-скоро на мечок, който отстъпва мрачно пред ловец, отколкото на внимателен и щастлив ухажор. Шествието завършваше с Овид и Азинус, при което докторът водеше приятеля си с такава любов и нежност, в която едва ли би могъл да му съперничи някой от останалите кавалери. Естественикът бе изостанал от първите две двойки. Краката му сякаш не желаеха нито да вървят напред, нито да стоят на едно място. Така положението му много приличаше на положението на Мохамедовия ковчег 73 73 Според преданието ковчегът на Мохамед висял във въздуха между два огромни магнита. — Б. пр. , само с тази разлика, че докато ковчегът е стоял в покой благодарение на притеглянето, в случая действаше по-скоро отблъскването. Впрочем силата, която го дърпаше назад, като че ли взе известен превес и по странно изключение от всички природни закони, както би се изразил сам той, не намаляваше с разстоянието, а, напротив — нарастваше. Тъй като очите на естествоизпитателя оставаха приковани в посока, противоположна на тази, към която го водеха краката, тия, които наблюдаваха движенията му, получиха ключа на загадката и разбраха защо приятелите на трапера тъй внезапно бяха напуснали скривалището си.