Хедър Кулман - По-силна от магия

Шарлот махна безпомощно с ръка.

— Не е изключено тепърва да отиде.

Лицето му придоби още по-мрачно изражение.

— Детективът се опасява, че… — Лусиън затвори очи, сякаш нямаше сили да продължи, — че навярно е попаднала в ръцете на някоя банда престъпници.

— Не! О, не! Отказвам да повярвам в подобни ужасии! — енергично разтърси глава Шарлот. — Алис е разумно момиче. Тя никога няма да се озове в опасните части на Лондон.

— Това невинно дете, което аз прогоних на улицата! И двамата много добре знаем, че едно красиво и девствено момиче като Алис не е нужно да ходи никъде, за да срещне опасността. Тя е навсякъде, дебне я зад всеки ъгъл, готова е да я сграбчи в гадните си нокти…

— Но ако е била отвлечена, досега щяха да поискат откуп, не смяташ ли? За красиво момиче като Алис могат да се получат много повече пари от близките й, отколкото, ако я продадат в някой публичен дом.

— Истина е — мрачно се съгласи той. — Точно това ме кара да се страхувам…

Шарлот се втренчи ужасено в него. Макар че брат й бе изразил на глас собствените й тайни притеснения, които не смееше да признае дори пред себе си, думите му все пак я потресоха. В очите й запариха сълзи и тя задавено промълви:

— Нали не вярваш наистина, че тя е…

Той вдигна ръка, за да й попречи да изрече ужасната дума.

— А какво друго ми остава?

— Как е Лусиън? извика Алис и рязко се надигна от сламеника, върху който лежеше през последните дни, потънала в мрачни мисли. Или може би бяха седмици? Не бе сигурна, понеже, за разлика от повечето неща в света на духовете и феите, времето тук не съответстваше на това в света на смъртните. Поради непостоянството и изменчивостта му възможно бе да е лежала само няколко минути.

— Хедли, моля те! Кажи ми за Лусиън! — Отпусна се на колене. Виждаше духчето за пръв път, откакто я бяха върнали обратно, и изгаряше от нетърпение да узнае нещо ново за мъжа, когото толкова обичаше.

Той я изгледа замислено за миг, после изкряка и заби поглед в краката си, клатейки глава.

— Нали не… не искаш да ми кажеш…? Не! Не може да е свършило! Не може! — Гласът й пресекна от обзелата я паника. — О, моля те! Моля те, кажи ми, че той не е погубен навеки!

— Още не — промърмори Хедли, — но утре в полунощ ще бъде.

— Утре? Значи днес е двадесет и трети юни? — Беше обзета от безнадеждно отчаяние. Оставаше само един ден, а още нямаше никаква вест от Алура. Един ден! Дори и Алура да е открила нещо в свитъците, навярно вече бе твърде късно.

Сърцето й, което през последните седмици таеше някаква надежда, сякаш спря да тупти.

— О, Хедли — прошепна тя с плувнали в сълзи очи, той е осъден на вечно проклятие! Аз съм виновна за всичко! Ако бях положила малко повече усилия да свържа съдбата му с тази на Даяна, вместо да мечтая за неговата любов, сега щеше да е спасен.

— И да се беше опитала, едва ли щеше да има някаква полза. Изглежда, че в крайна сметка Даяна не е неговата истинска любов.

Алис се намръщи озадачено и преглътна сълзите си.

— Защо смяташ така?

— След всичкото това време, което прекараха заедно, откакто той се завърна от Тистълуд, вече трябваше да са се обяснили и да си гукат като гълъбчета. — Въздъхна тъжно. — Но не. Тя е влюбена в лорд Конски. Двамата ще се оженят в края на лятото.

— Лорд Конски? О! Ти имаш предвид Стивън Рандолф, лорд Марчланд?

— Лорд Марчланд, Лорд Конски — сви рамене Хедли. — Не виждам какво значение има.

— Но как е могло да се случи подобно нещо? Искам да кажа… — Махна безпомощно с ръка. — Двамата с Лусиън се разбираха толкова добре. Бях сигурна, че са създадени един за друг.

Духът отново сви рамене.

— Те все още се разбират. Е, поне се разбираха, преди той да спре да говори. Сега Даяна плаче на гърдите на лорд Конски всеки път щом го види.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това, че е спрял да говори?

— Каквото казах! Че той вече не говори. Понякога дори не мига с клепачи. Просто седи в западната кула неподвижен като статуя, втренчил поглед в тавана.

Алис потрепери от ужас.

— Да не би да ми казваш, че е болен?

— Разбира се, че е болен! — Хедли я изгледа така, сякаш бе задала най-глупавия въпрос на земята. — Той умира.

— Но как е възможно? Искам да кажа… Чувала съм, че феите издъхват без никаква болка и страдание.

— Да, но ти изглежда си забравила, че лорд Надут пуяк е от плът и кръв, което го прави почти човек. А всички човешки същества страдат, когато срещат смъртта си. Спомняш ли си колко много страда Лусън?