Хедър Кулман - По-силна от магия

Алис кимна.

— Тогава искай.

— Питах се дали можеш да ми кажеш какво ще си помисли Лусиън за моето странно изчезване? Сигурно е потресен от начина, по който се изпарих пред очите му?

— А! Това ли! — Алура отпусна ръце. — За неговите смъртни очи ти не се стопи в нищото, просто ей така. Ти се изтръгна от прегръдките му, обзета от внезапния ужас на една девственица пред необузданата му мъжка страст. — Спря и се взря някъде в далечината. След миг очите й избухнаха в зловещи зелени пламъци. Гледката бе смразяваща.

— Точно в този миг той отчаяно копнее да те последва и да успокои страховете ти, но, хмм… виждам, че притежава доста от галантността на Лусън, защото превъзмогва желанието си, за да ти даде време да преосмислиш чувствата си. Той… — Както обикновено, очите й се присвиха и заприличаха на тънки цепки, изпускащи пламъци. — Той е решил да те потърси на сутринта и да ти предложи да се омъжиш за него.

Клепачите й се спуснаха и когато ги вдигна, очите й отново бяха обикновени, толкова обикновени, колкото бе възможно за една фея.

— Не се съмнявам, че когато открие, че си изчезнала, ще те търси дълго и упорито. Но, разбира се, никога няма да те намери. А бих искала да можеше…

Шарлот спря на прага на кабинета на брат си и се намръщи. Както всеки ден през изминалите три седмици от изчезването на Алис, той седеше прегърбен зад бюрото си с чаша порто в едната ръка и почти празна гарафа в другата. По запуснатия му външен вид, зачервените очи и разрошените коси, тя започна да подозира, че противно на уверенията на Тидзъл, Лусиън прекарва цялото си време в това състояние.

Не че го упрекваше. А и как би могла? Той искрено обичаше Алис и бе напълно естествено да е съсипан от загубата й. А още по-ужасно бе, че обвиняваше себе си за това, че я бе прокудил от дома си.

Както често през последните три седмици, Шарлот отправи мълчалива молба към Бога за благополучното завръщане на момичето. И както всеки път и сега очите на младата жена плувнаха в сълзи.

Бе започнала да гледа на Алис като на сестрата, за която винаги бе копняла и която никога не бе имала. Обичта и привързаността й бяха толкова силни, че когато Лусиън й довери чувствата си към момичето в навечерието на неговото изчезване, тя бе неспособна да сдържи радостта си. Когато брат й се оженеше за Алис, щяха да станат истински сестри! Толкова го желаеше…

Желанието й обаче с всеки изминал ден ставаше все по-малко и по-малко осъществимо. Защото въпреки усилията на десетте частни детективи и обявената щедра награда, досега не бяха открили никаква следа. Сякаш момичето просто бе изчезнало от лицето на земята. И макар че Лусиън не го изричаше, тя подозираше, че и той като нея започва да се страхува, че Алис е сполетяна от най-лошото.

Упорито отказвайки да го повярва, Шарлот преглътна сълзите си и влезе в кабинета. Заради Лусиън трябваше да бъде силна и изпълнена с вяра. Как иначе би могла да го измъкне от дълбоката бездна на отчаянието, в която той бавно, но сигурно пропадаше?

— Лус? — тихо рече тя и спря пред разхвърляното му бюро.

Той дори не я погледна. Вече близо седмица брат й се бе оттеглил в някакъв далечен свят и бе много трудно да се изтръгне и дума от него.

Шарлот заговори високо, сякаш се обръщаше към глух

— Погледни ме, Лус! Трябва да поговорим! Никаква реакция.

— Лусиън? Чуваш ли ме?

Отново нищо.

— Хайде съвземи се! Можеш поне да направиш усилие да ме гледаш, докато ти говоря! — Протегна ръка и повдигна леко брадичката му. Брат й не реагира. — Какво е станало с прочутата издръжливост на Уор? Един истински Уор никога не би се предал… — Млъкна по средата на изречението, смаяна от изражението му.

Мили Боже! Та той изглеждаше по-зле от вчера. Кожата му, която предишния ден бе бледа, сега бе придобила болезненосивкав оттенък, подчертаван още повече от дълбоките тъмни кръгове под очите. Слабото му лице бе станало почти прозрачно, а когато нежно отметна един кичур от челото му, видя, че слепоочията му сребреят.

Тъкмо когато вече бе започнала да се бои, че той завинаги е изгубил разсъдъка си, напуканите му устни се раз твориха и с дрезгав шепот промълвиха името й. Шарлот се насили да се усмихне.

— Да, аз съм, Лусиън.

Устните му отново се раздвижиха и дрезгаво изрекоха:

— Алис?

— Още няма новини. Обаче съм сигурна, че много скоро ще има! — Дори в собствените й уши думите прозвучаха неубедително. — А дотогава, наистина трябва да се опиташ да си починеш. Изглеждаш изтощен.