Агата Кристи - Трагедия в три действия

— Колко сте наблюдателна! Ах, но… разбира се, вие сте го познавали отпреди.

— Да съм познавала мистър Бебингтън ли?

— Да, доколкото си спомням, той ми каза това…, но откъде каза, че ви познава?

Мис Уилз поклати решително глава.

— Грешите. Трябва да ме бъркате с някоя друга… или пък той ме бърка. Аз никога преди не съм го виждала.

— Сигурно грешката е моя. Мислех, че… в Гилинг…

Той я гледаше проницателно. Мис Уилз имаше напълно спокоен вид.

— Не — каза тя.

— Понякога не ви ли е хрумвало, мис Уилз, че той също може да е бил убит?

— Зная, че вие и мис Литън Гор мислите така… или по-право вие мислите така.

— О…, а… ъ-ъ… какво мислите вие ?

— Струва ми се невероятно — отговори мис Уилз. Малко объркан от явната липса на интерес у мис Уилз към въпроса, сър Чарлз промени курса.

— Споменавал ли ви е сър Бартолъмю за някоя си мисиз де Ръшбриджър?

— Мисля, че не.

— Тя била пациентка в болницата му. Боледувала от нервно разстройство и загубване на паметта.

— Той споменаваше за някакъв случай на загубена памет — каза мис Уилз. — Разправяше, че можел да хипнотизира човек и да му възвърне паметта.

— Така ли? Интересно… дали това няма да се окаже важно?

Сър Чарлз се намръщи и потъна в размисъл. Мис Уилз мълчеше.

— Нямате ли какво друго да кажете? Нещо за някой от гостите?

Стори му се, че настъпи кратка пауза, преди мис Уилз да отговори:

— Не.

— За мисиз Дейкърз? Или за капитан Дейкърз? Или за мис Сътклиф? Или за мистър Мендърз?

Докато произнасяше всяко име, той я гледаше много внимателно.

По едно време му се стори, че пенснето трепна, но не беше сигурен.

— Боя се, че нищо не мога да ви кажа, сър Чарлз.

— А, добре! — Той стана. — Сатъртуейт ще бъде разочарован.

— Много съжалявам — произнесе мис Уилз надуто.

— Аз също съжалявам, че ви обезпокоих. Сигурно сте били заети с писане.

— Вярно.

— Нова пиеса ли?

— Да. Право да ви кажа, мислех да използвам като действащи лица някои от гостите на приема в Мелфъртското абатство.

— Ами ако ви съдят за клевета?

— Няма такава опасност, сър Чарлз, убедила съм се, че хората никога не могат да се познаят. — Тя се изкиска. — Не, ако, както споменахте преди малко, човек е наистина безмилостен.

— Искате да кажете, че всички ние имаме преувеличена представа за себе си и не виждаме истината, ако тя е достатъчно брутално изобразена. Аз бях напълно прав, мис Уилз, вие сте жестока жена.

Мис Уилз изхихика:

— Не бойте се, сър Чарлз. Обикновено жените не са жестоки към мъжете — освен, ако не е някакъв особен мъж, — те са жестоки само към другите жени.

— Значи, забивате аналитичния си нож в някоя нещастна жена. Коя? Хм, може би ще се сетя. Синтия не е обичана от представителките на своя пол.

Мис Уилз не каза нищо. Тя продължаваше да се усмихва — с някаква котешка усмивка.

— Сама ли пишете пиесата си, или я диктувате?

— О, пиша я на ръка и пращам да се преписва на машина.

— Трябва да си вземете секретарка.

— Може би. Още ли държите оная сръчна мис… мис Милрей ли беше?

— Да, още държа мис Милрей. За известно време беше отишла да гледа майка си в провинцията, но пак се върна. Много способна жена.

— Така мисля и аз. Струва ми се малко импулсивна.

— Импулсивна ли? Мис Милрей?

Сър Чарлз се облещи. Никога дори в най-смелите полети на фантазията си той не бе приписвал импулсивност на мис Милрей.

— Може би само от време на време — каза мис Уилз.

Сър Чарлз поклати глава.

— Мис Милрей е същински робот. Довиждане, мис Уилз. Простете ми за безпокойството и не забравяйте да съобщите на полицията за онова нещо.

— Белега върху дясната китка на иконома ли? Не, няма да забравя.

— Е довиждане… момент — дясната китка ли казахте? Преди малко чух лявата.

— Така ли? Колко глупаво от моя страна! — И тъй, коя точно?

Мис Уилз свъси вежди и притвори очи.

— Чакайте да помисля. Бях седнала ей така…, а той…, ако нямате нищо против, сър Чарлз, подайте ми оная месингова чиния като че е поднос със зеленчуци. Отляво.

Сър Чарлз поднесе кованата месингова страхотия, както му бе заръчано.

— Зеле ли предпочитате, мадам?

— Благодаря ви — рече мис Уилз. — Сега вече съм напълно уверена.

Беше на лявата китка, както казах първия път. Колко съм глупава!

Той каза „довиждане“ за трети път.

Когато затваряше вратата, се обърна назад. Мис Уилз не го гледаше. Тя стоеше там, където я бе оставил, вторачила очи в огъня, а на устните й беше изписана злорадна усмивка.