Агата Кристи - Азбучните убийства

— Опишете ми го.

— Мъж на около четиридесет години. Здрав, уверен и с високо мнение за себе си, минен инженер. Останах с впечатление, че той беше този, който настояваше да даде сведения сега. Иска да отиде в Чайл. Надява се, че нещата може да се оправят.

— Той е един от най-симпатичните хора, които съм срещал — казах аз.

— От този тип хора, които никога няма да приемат, че са сбъркали — каза замислено Поаро.

— Придържа се към показанията си и не се обърква. Той се кълне във всичко свято, че е бил с Къст в Истбъри в Уайткрос хотел вечерта на 24-ти юли. Бил самотен и искал да говори на някого. Доколкото виждам, Къст се е оказал идеален слушател. Въобще не го е прекъсвал. След вечеря те двамата играли домино. Изглежда че Стрейндж е бог на домино и за най-голямо негово учудване Къст се е оказал доста добър противник. Странна игра е това, доминото. Някои хора подлудяват по нея. Могат да играят с часове. Така са направили и Стрейндж и Къст. Къст е искал да си легне, но Стрейндж не искал дори да чуе за това и се закле, че са останали поне до полунощ. А ако Къст е бил в Истбърн в хотел Уайткрос в десет минути след полунощ, сутринта на 25-ти, той не би могъл да души Бети Бърнард на плажа в Бексхил във времето между полунощ и един часа сутринта.

— Проблемът наистина е непреодолим — каза Поаро замислено. — Решително кара човек да се замисли.

— Това накара Кроум да се замисли — каза Джап.

— Този човек Стрейндж положителен ли е?

— Да. Упорит дявол. И малко е трудно да се разбере. Представете си, че Стрейндж бърка и че човекът, с когото е играл, не е бил Къст. Защо той казва, че неговото име е Къст? А почеркът в адресната книга на хотела е негов. Не можем да кажем, че е съучастник: вманиачените лунатици нямат съучастници! Да не би момичето да е умряло по-късно? Докторът беше абсолютно уверен в твърдението си, а освен това на Къст би му трябвало доста време да се измъкне незабелязано от хотела и да отиде в Бексхил, който се намира на около четиринадесет мили по-далече.

— Да, труден проблем — каза Поаро.

— Но всъщност това не е от решаващо значение. Нали го хванахме на донкастърското убийство — изпръсканото с кръв сако, ножът, — няма начин да се измъкне. Никой съд не може да го оправдае. Но ни разваля едно хубаво дело. Той е извършил донкастърското убийство. Извършил е карстънското убийство. Също и андоувърското. В такъв случай, дявол го взел, той трябва да е извършил и бексхилското. Но не виждам как.

Той поклати глава и стана.

— Сега вие имате думата, мосю Поаро — каза той. — Кроум е в мъгла. Впрегнете ма работа тези ваши сиви клетки, за които толкова много съм слушал. Открийте по какъв начин го е извършил.

Джап си отиде.

— Какво ще кажеш, Поаро? — попитах аз. — Ще се справят ли малките сиви клетки със задачата?

Поаро отговори на въпроса ми с въпрос.

— Кажи ми, Хейстингс, смяташ ли делото за приключено?

— Ами… да, практически. Човекът е хванат. Голямата част доказателства са налице. Трябват ни само някои подробности.

Поаро поклати глава.

— Делото било приключено! Делото! Делото е самият човек, Хейстингс. Докато не научим всичко за него, мистерията ще си остане все така дълбока. Не е победа да го пъхнеш в затвора.

— Но ние знаем много за него!

— Ние не знаем нищо. Знаем къде е роден. Знаем, че е участвувал във войната и е получил леко раняване в главата и е бил освободен от армията заради епилепсията си. Знаем, че близо две години е бил наемател на мисис Марбъри. Знаем, че бил тих и затворен в себе си — от този тип хора, които никой не забелязва. Знаем, че е замислил и изпълнил една изключително сложна серия убийства. Знаем, че е извършил няколко невероятно глупави грешки. Знаем, че е убивал без милост и по един жесток начин. Знаем също, че е имал добрината да не допусне вината за убийствата да легне на чужд гръб. Ако е искал да убива безнаказано, много лесно е можел да хвърли подозрението върху други хора. Виждаш ли, Хейстингс, той е една маса от противоречия. Глупав и хитър, безмилостен и великодушен — и трябва да има някакъв решаващ фактор, който да примирява тези две различни натури.

— Разбира се, ако погледнеш на него като на психологичен случай… — започнах аз.

— Какво представлява това дело от самото начало? През цялото време аз търсех слепешката — опитвах да разбера кой е убиецът. И чак сега ми стана ясно, Хейстингс, че си нямам представа кои е той. Аз съм в абсолютно неведение.

— Жаждата за влас… — започнах аз.