Агата Кристи - Азбучните убийства

Винаги е бил такъв.

Хората винаги му са се смели.

Той не можеше да им се сърди.

Къде отива сега? Той не знаеше. Беше стигнал до края. Вече не гледаше никъде другаде освен в краката си.

Единият крак, после другият.

Вдигна поглед. Пред него светлини. И букви…

Полицейски участък.

— Колко смешно — каза мистър Къст. Той се изкикоти.

После влезна вътре. Изведнъж се залюля и падна.

Беше ясен ноемврийски ден. Доктор Томпсън и главният инспектор Джап бяха наминали да запознаят Поаро с резултатите по делото Александър Бонапарт Къст.

Самият Поаро беше настинал и не беше присъствувал на разглеждането на делото. За щастие не беше настоял да му правя компания.

— Предава се в съда — каза Джап. — Това е решението.

— Не е ли малко необикновено да се предлага защита в този стадий на делото? — попитах аз. — Мислех, че винаги обвиняемите определят кой да ги защищава.

— Обикновено е така — каза Джап. — Лукас мисли, че може да го претупа набързо. Бих казал, че той е човек, който винаги опитва. Лудостта е най-добрата му защита.

Поаро сви рамене.

— Не могат да го оправдаят заради лудостта му. После едва ли е за предпочитане затвор по време на кралските празненства, отколкото смърт.

— Предполагам, че Лукас си мисли, че има шанс — каза Джап. — С едно солидно алиби за бексхилското убийство цялото дело може да се измени. Както и да е, Лукас иска да бъде оригинален. Той е млад и иска да направи впечатление в очите на публиката.

Поаро се обърна към Томпсън.

— Какво е вашето мнение, докторе?

— За Къст ли? Честна дума, не зная какво да кажа. Той играе ролята на разумен човек забележително добре. Но, разбира се, той е епилептик.

— Колко изумителна беше развръзката — казах аз.

— Неговият припадък в андоувърската полиция ли? Да, беше много подходящ драматичен край на трагедията. ABC винаги подбираше много добре момента, когато да произведе ефект.

— Възможно ли е да се извърши престъпление и престъпникът да не съзнава, че го е извършил? — попитах аз. — Неговото отричане звучи доста искрено.

Доктор Томпсън се усмихна леко.

— За бога, не трябва да се хващате на театрални пози. Мое мнение е, че Къст знае много добре, че той е извършил убийствата.

— Когато са толкова ревностни, те обикновено знаят — каза Кроум.

— Що се отнася до вашия въпрос, напълно възможно е за един епилептик в състояние на сомнамбулизъм да извърши нещо и въобще да не осъзнае, че го е направил. Но е общоприето, че такова действие „не е в противоречие с желанията на този човек в нормално състояние“.

Той продължи да обсъжда въпроса, говорейки за grand mal 64 64 Голямо нещастие. (фр.) — Б.е.ред. и petit mal 65 65 Малко нещастие. (фр.) — Б.е.ред. , и да си кажа правата, ме обърка напълно, както често става, когато някой учен започва да говори надълго и нашироко по тема от неговата специалност.

— Във всеки случай аз съм против теорията, че Къст е извършил тези убийства, без да знае за това. Това можеше да се приеме, ако не бяха писмата. Писмата направо разбиват теорията. Те показват предварително обмисляне и внимателно подготвяне на престъпленията.

— А за писмата все още нямаме никакво обяснение — каза Поаро.

— Това интересува ли ви?

— Естествено, тъй като те бяха писани до мене. А по въпроса за писмата Къст упорито мълчи. Докато не разбера цялата причина защо тези писма бяха написани и изпратени на мене, аз няма да смятам случая за решен.

— Да, разбирам ви, като се погледне от ваша гледна точка. Изглежда че нямаме никакво основание да вярваме, че този човек някога се е изпречвал на пътя ви.

— Абсолютно никакво.

— Може ли да направя едно предположение? Вашето име!

— Името ми?

— Да. Ясно е, че Къст е обременен от каприза на майка си (не бих се учудил, ако страда от Едипов комплекс) с две крайно бомбастични собствени имена: Александър и Бонапарт. Виждате ли какво искам да кажа? Александър — непобедимият, който се стреми да завладее света. Бонапарт — великият император на французите. Той търси противник, противник, така да се каже, от неговия калибър. Е, и тука сте вие — Херкулес, силният.

— Думите ви са показателни, докторе. Те навяват идеи…

— О, това е само едно предположение. Трябва да си тръгвам вече.

Доктор Томпсън си излезе. Джап остана.

— Това алиби не ви ли тревожи? — попита Поаро.

— Да, малко — съгласи се инспекторът. — Но запомнете, че аз не вярвам в него, защото знам, че е фалшиво. Но ще бъде много трудно да го оборим. Този човек, Стрейндж, е упорит.